— Действително, елфската магия се проявява по различен начин… зависи от човека… — замислено отвърна Амбърли. — И това е напълно естествено, защото тя е дело на духа, а душите не си приличат като капки вода.
— Но ние с дядо ми много си приличаме — възрази Уил. — Във всяко едно отношение. Разбирал съм се с него много по-добре, отколкото с баща ми или с когото и да е било друг. Затова използването на магията би трябвало да ни се отрази по един и същи начин. Но пък ако беше почувствал нещо обезпокояващо, той непременно щете да ми каже.
Амбърли хвана ръката му и тихо каза:
— По-добре недей да ги използваш повече. — Само в краен случай… — опита се да се пошегува Уил, но момичето не се усмихна. Не виждаше нищо смешно в цялата тази работа.
— Всичко това е заради мен… — поклати глава тя. — Повярвай ми, Лечителю, изобщо не съм искала да се забърквам… Но след като така и така се е стигнало дотук, поне ме изслушай. Елфската магия не е шега работа. Последиците от нея понякога могат да се окажат много сериозни и да навредят повече дори от злото, срещу което тази магия е била използвана Нашите книги предупреждават за това и ни съветват да внимаваме, защото магията в известен смисъл… те изразходва, изхабява тялото и душата ти. Не можеш да получиш, без да дадеш — такъв е законът. И все пак и най-тежката телесна рана заздравява, дока то душата… — Тя се приведе към него. В очите й блестяха сълзи. — Не жертвай душата си заради мен. Не го заслужавам.
Поразен, Уил на свой ред взе ръката й в своята, опита се да се усмихне окуражително и обеща:
— Ще внимавам. Пък, кой знае, камъните може и да не ни потрябват отново… Спогледаха се. И двамата не го вярваха.
Посред нощ се разнесе изгладнелият вой на демоните-вълци. Уил и Амбърли скочиха, сепнати в съня си, с разширени от ужас очи. Зловещият вой заглъхна за миг и отново се надигна — остър и пронизващ. Южнякът и момичето грабнаха наметките си, нахлузиха ботушите, оседлаха Артак и се понесоха в нощта.
Дълго препускаха през ливадите, като се придържаха все край гората, а ярката луна озаряваше пътя им. Хладният нощен вятър донасяше до тях воя на демоните някъде откъм Мърмидон.
Артак, нахранен и отпочинал, преодоляваше разстоянията без усилие. Равномерният му бяг доста ги отдалечи от преследвачите. И все пак Уил не се съмняваше, че демоните-вълци ще ги настигнат и се ядосваше на себе си. Трябваше да очаква, че ще стане точно така. Камъните на елфите ги бяха издали при Тресавището и демоните ги бяха последвали незабавно.
А все още бяха твърде далеч от долината Рен, въпреки че яздеха повече от час. За ужас на Уил воят вече не идваше само откъм гърба им — друг, смразяващ кръвта вой му отговори от север, откъм подножието на Драконовите зъби. Вълците ги бяха обкръжили. Може би само на запад пътят им все още бе отворен? Или и там, както при Сребърната река, ги чакаше капан? Дали пък демоните не ги дебнеха в долината на Рен, за да ги довършат? Но нямаха друг избор, освен да рискуват Воят на преследвачите им ставаше оглушителен. Демоните, примамени от близостта на плячката, се носеха с удвоени сили. Уил пришпори Артак. Жребецът препускаше с отметната назад глава, облян в пот. Но онези от север също ги бяха надушили и предвкусваха кървавата схватка. Междувременно ездачите бяха навлезли в дивата пустош Стрелехайм, което означаваше, че долината на Рен не е далеч. Уил разчиташе единствено на това.
Течеше третият час от преследването и воят се разнасяше толкова наблизо, че Уил имаше чувството, че настръхналите туловища всеки миг ще изскочат Зад гърба им. Дрехите на ездачите бяха залепнали от пот, а очите им смъдяха от облаците пепел, които силният вятър запращаше в лицата им. Изведнъж забелязаха в далечината скалистите възвишения, които обграждаха долината на Рен, и свърнаха към тях, без да се бавят нито за миг. Конят летеше, устремен напред, напрегнат до крайност, а от разширените му ноздри капеше пяна. Южнякът и момичето се бяха вкопчили в него така отчаяно, сякаш тримата представляваха едно цяло.
Черният жребец прелетя като вятър през пролуката между скалите и Уил се озърна неспокойно — очакваше засада. Но противно на страховете му, никой не ги дебнеше в долината Рен. Това му вдъхна известна надежда. Може би все пак щяха да успеят да се измъкнат… А стигнеха ли веднъж горите на елфите…
