Аланон хвърли бърз, окуражителен поглед на Амбърли. Но момичето беше свело очи и лицето му беше пребледняло.
— Съжалявам, ако съм ви причинила болка — отвърна тя едва чуто. — Но не можех да постъпя другояче.
— Ти ни опозори! — избухна Арион. — Не оправда надеждите ни и опетни паметта на баща си! Кажи — липсваше ли ти нещо?! Напротив — всичко ти беше поднесено на тепсия и ти реши, че можеш да плюеш на всичко!
Амбърли прехапа устни.
— Никога не съм мислила, че заслужавам да бъда Избраница, Арион. Никога не съм се стремила към това. Известно време се опитвах да правя онова, което се очакваше от мен, но… разбрах, че е безсмислено.
— О, нима?! — заплашително се надвеси над нея Арион. — И защо, осмелявам се да попитам?
— Не мога да обясня… — тя го погледна умолително и очите й се напълниха със сълзи.
После се обърна към Аланон и с отпаднал, внезапно състарен глас попита:
— Защо ме доведе тук, друиде? Защо изобщо ме накара да се върна? Нали ти казах, че няма смисъл… Сега увери ли се? Моля те, остави ме да си вървя!
— Разбери най-после, че тук си у дома, момичето ми — меко и някак тъжно отвърна друидът. — Въпреки че посрещането беше доста хладно. — И той стрелна с поглед Арион.
— Разбирам чувствата ти, принце, но опитай се поне за миг и ти да се поставиш на мястото на някой друг. Гневът не води до нищо добро… Докога ще се въртим в този омагьосан кръг?
Той замълча, обгърна с поглед лицата на всички присъстващи и разпери ръце:
— Не знам какво е накарало Амбърли да си отиде оттук. Не знам и какво я е накарало да избере Хейвънстед за свой втори дом. Но нямам право да я съдя, нито пък вие имате това право. Станалото — станало. Важното е, че все пак се върна. Направи го само заради вас, не я карайте да съжалява, че го е сторила. Знаете ли каква смелост се искаше от нея, за да вземе това решение? Знаете ли какво е преживяла, докато стигне дотук? През цялото време демоните бяха по петите й и все още са. Затова оставете упреците и помислете за своята собствена отговорност.
Старият крал и Андер го слушаха с напрегнати горящи очи, но Емер Чиос изведнъж го прекъсна:
— В такъв случай защо първо не я заведе при Елкрис, друиде?
— Не бих го направил зад гърба ви — твърдо каза Аланон. — Исках първо да получа вашето съгласие, доблестни мъже на Арбърлън.
Той сложи ръка на рамото на Амбърли и продължи:
— Настъпи моментът да направите избора си. Кой от вас ще й гласува доверие?
В залата се възцари гробна тишина. Всички се раздвижиха неспокойно, размениха бързи погледи, но никой не взимаше думата.
Андер усети, че настойчивият поглед на Аланон беше вперен в него. Очите на двамата мъже се срещнаха и размениха някакво безмълвно послание.
Андер се изправи, заобиколи масата и се изправи пред Амбърли. Тя трепна като подплашена сърна, но принцът се наведе, целуна я по челото и я притисна до гърдите си.
Емер Чиос се приближи към тях, обърна се към останалите и разпери ръце:
— Е, господа, можем поне да опитаме…
Криспин погледна към краля, чието лице си оставаше непроницаемо, и след моментно колебание се присъедини към малката групичка.
Трима подкрепяха Амбърли, трима останаха по местата си. Кралят въпросително погледна Арион, но той само поклати глава:
— Казах вече. Не мога просто да махна с ръка и да забравя.
Лицето на Пинданон също остана мрачно изопнато:
— Гласувам доверие единствено на нашата армия. — Поколеба се и добави: — И на теб, Кралю. Затова — да бъде както ти решиш.
В този миг всички погледи бяха приковани в Ивънтайн. Старият крал остана известно време вглъбен в себе си и на лицето му се изписа тъжна решителност. После каза с тих, но ясен глас:
— Тогава Амбърли ще застане пред Елкрис. Благодаря ви. Разпускам Съвета.
Арион Елеседил напусна залата смръщен като буреносен облак, без да удостои с поглед никого.
Андер остана загледан след него и Уил Омсфорд видя болката и разочарованието, които се изписаха на лицето на принца. Разривът между двамата братя не остана тайна за никого, но в този момент гласът на Аланон отново прикова вниманието. Друидът оповести, че Амбърли е на края на силите си от изтощителното пътуване и ще си почине някой и друг ден, преди да се изправи пред Елкрис. После заседателите се оттеглиха. В залата останаха само кралят и трите фигури, загърнати в тъмни плащове. Друидът прошушна нещо в ухото на краля и той макар и неохотно също напусна залата.
— Амбърли — обърна се Аланон към момичето, когато останаха сами — искам да отидеш при Елкрис още тази вечер.
— Но нали… — невярващо започна момичето и изведнъж рязко поклати глава. — Не. За днес ми стига. Имам нужда да събера мислите си, преди да застана пред нея! Пък и ти сам каза, че…
— Тактически ход — смигна друидът. — Имах нещо на ум. Какво те притеснява чак толкова? Ще застанеш пред Елкрис такава, каквато си — нямаш нужда от специална подготовка. Амбърли се озърна безпомощно, като хваната в капан.
