После изведнъж раменете й се разтърсиха от ридания. Наистина й беше дошло твърде много. Цялата й съпротивителна сила сякаш се беше стопила и тя стоеше пред тях крехка и уязвима. Аланон се опита да я прегърне, но тя отблъсна ръката му, извърна се настрана и продължи да плаче — горчиво, безутешно. Уил Омсфорд я гледаше със свито сърце, безпомощен да й помогне. Най-после Амбърли спря да плаче и задавено прошепна:
— Аланон, наистина ли трябва да отида още тази вечер?
— Да, принцесо — твърдо каза друидът. Последвалото мълчание се стори на Уил Омсфорд безкрайно.
Най-после Амбърли отвърна с тих равен глас:
— Добре тогава.
Бледа сребриста лунна светлина заливаше улиците на спящия Арбърлън. Летният задух бе отстъпил място на нощната прохлада, напоена с ухания. Замрелият през деня живот на дребничките чевръсти горски обитатели и градинските буболечки беше в стихията си.
Свещената Елкрис се издигаше на своето хълмче самотна и някак встрани от кипящия, жужащ и пърхащ живот. Нейната собствена нощ бавно и неумолимо приближаваше. Смъртта вече я бе белязала, посегнала бе на съвършената й красота, привела бе гордата й корона към земята, заменила бе огнената руменина на листата й с бледност. Извисявала се доскоро като символ на живота, днес тя стърчеше като призрачен скелет — гледка едновременно и жалка, и зловеща:
Амбърли, Аланон и Уил Омсфорд стояха в подножието на хълма смълчани и напрегнато се взираха в умиращото дърво. Накрая Амбърли каза с глух задавен глас: — О, Аланон, колко ли страда…
Спуснал качулката ниско над очите си, друидът не отговори.
— Наистина ли не можеш да направиш нищо за нея? — погледна го момичето.
— Само ти можеш да й помогнеш — беше отговорът на друида.
Амбърли потрепери, въздъхна и наведе глава Дълго време никой от тримата не продума:
— Сега ли? — прошепна изведнъж Амбърли. — Тя спи…
— Ще се събуди — насърчи я Аланон, а Уил си помисли:
— Тя се страхува, уплашена е до смърт още от самото начало, но така и не каза защо.
— Готова съм… — погледна ги момичето.
— Тогава върви. Ние ще почакаме тук.
Тя се загърна по-плътно в плаща и тръгна нагоре по хълма, без да се обръща, без да откъсва очи от дървото.
След малко стоеше пред Елкрис. Отдолу изглеждаше малка и беззащитна, тялото й се губеше в тъмния плащ, а нощният вятър си играеше с косите й.
В ума й се въртеше една-единствена мисъл: Страх ме е. Страх ме е — Страх ме е.
Така и не разбра причината за този страх. Така и не успяваше да го контролира. Потръпна само при мисълта за докосването до Елкрис. И в същото време се питаше — защо? Какво толкова? Не можеше да си отговори. Но с цялото си същество усещаше, че има нещо.
А на всичко отгоре двамата мъже не откъсваха поглед от нея. Чувстваше го, без дори да се обръща. Е, това поне можеше да се промени. Заобиколи дървото и се скри от очите им. Южнякът и друидът се спогледаха, седнаха на тревата и се приготвиха да чакат.
— Какво ще стане, ако Елкрис вече не я приема за Избраница? — зададе Уил въпроса, който го измъчваше.
— Колкото до това, можем да бъдем спокойни — отвърна друидът, без да го поглежда.
— Има нещо, което премълчаваш, нали? — изведнъж каза Уил.
— Казах ви всичко, което трябваше да знаете — гласът на Аланон беше хладен, почти враждебен. — Ако има още нещо, то не те засяга, южняко. Знаеш какво се иска от теб.
По тона му Уил разбра, че за него въпросът е приключил и е опасно да се продължава в тази насока, но въпреки това попита:
— Знаеш ли поне защо Амбърли толкова се страхува от Елкрис?
— Не.
— Наистина ли? — Уил целият пламна.
— Наистина. Дори и тя самата не може да определи страха си. Във всеки случай, ако има нещо за обясняване, смятам, че тя ще го сподели с теб.
— Съмнявам се — отвърна Уил. — Ако още не си забелязал, тя почти не общува с мен.
Аланон не отговори нищо на това и мълчаливо зачакаха завръщането на Амбърли.
— В безопасност ли е там горе? — изведнъж попита Уил. Друидът само кимна.
Амбърли се взираше в Елкрис почти парализирана от страх. Смразяващото усещане се засилваше и й пречеше да мисли. Амбърли се чувстваше като кукла, навита на пружина — сякаш друг вместо нея движеше краката й. Пристъпи още една крачка напред, коленичи и наведе глава. Чакаше. Най-после сякаш немощна, костелива старческа ръка я докосна по рамото. Беше Елкрис. В гърдите й нахлу пареща вълна. Тя заплака.
Доста време бяха мълчали, когато Уил изведнъж си спомни нещо странно и любопитството му надделя:
— Аланон? Друидът го погледна.
— Има още нещо… Защо пред Съвета каза, че Амбърли ще си почине някой и друг ден, а после се оказа, че тя трябва да отиде незабавно?
— Отдавна чаках да ми зададеш този въпрос, Уил Омсфорд — отвърна Аланон с присъщата си леко насмешлива усмивка.
— А ще получа ли отговор?
Аланон кимна.
— Да, но той няма да ти хареса. Направих го за заблуда на противника. Сред приближените на краля има шпионин.
— Откъде знаеш? — едва чуто попита Уил.
