Общуването беше единствената им утеха. Самотни лесно биха могли да изпаднат в плен на безверието и отчаянието. Непрекъснатите дъждове, монотонното поклащане на шлепа, тясното затворено пространство биха им навявали тягостни мисли, а така, погълнати от разговора си, те сякаш не ги забелязваха. Всеки от тях откриваше в близостта на другия, в самото му присъствие някаква радостна сигурност, неизпитвана досега. Наскоро животът и на двамата рязко се бе променил — разтърсени из основи, те бяха живели като насън. Сега започваха да откриват нови хоризонти и бъдещето не им изглеждаше чак толкова страшно. Каквито и изпитания да им поднесеше съдбата, поне щяха да ги посрещнат заедно. Тази мисъл им даваше сили.
По време на това двудневно пътуване в топлия синкав полумрак, сякаш вътрешност на раковина, Уил Омсфорд усети, че с него става нещо странно. В душата му се зараждаше някакво чувство, отпърво неясно, после вече болезнено силно, докато в един миг разбра, че отсега с Амбърли Елеседил ще го свързва нещо много повече от поетата по задължение отговорност.
Привечер на втория ден пристигнаха в дъбова гора. Все още валеше и от запад продължаваха да прииждат тъмни облаци. В гората беше усойно и ги прониза хлад. От двете им страни се извисяваха брястове, черни дъбове и почти непроходими храсталаци. Не се чуваше никакъв друг звук освен ромоленето на дъжда в листата и тихото плискане на река Песнопойка.
Елфите-гвардейци привързаха шлепа до брега и се отправиха към една стара дървена колиба със спуснати капаци на прозорците. Уил и Амбърли поразкършиха схванатите си тела и ги последваха.
Капитанът на елфите изглеждаше някак угрижен и размени бърз поглед с Дилф. Това не убягна от вниманието на Уил и той попита:
— Какво има? Нещо не е ли наред?
— Главният пост е навътре в гората, на едно хълмче, за да наблюдава околността. Трябва да са ни видели, но сигурно дъждът им е попречил. — размишляваше Криспин на глас.
— А тази колиба? Има ли някой вътре?
— Там е работата, че няма. А обикновено оставят пост и тук. — Капитанът на елфите сви рамене. — Но може би постовите са се събрали горе заради лошото време. Нищо чудно, че никой не ни очаква — нали не бяха предупредени за пътуването ни. — Той хвърли бърз поглед към гората — Ще ме извините ли за момент?
Направи знак на гвардейците си и те се скупчиха около него. До Уил и Амбърли долитаха възбудените им приглушени гласове. Момичето поклати глава:
— Нещо не е наред… Опита се да те успокои, нали? — Смята, че няма сериозни причини за безпокойство…
— По нищо не личи, че смята така — въздъхна момичето.
Краткото съвещание на гвардейците беше приключило и те се разпръснаха. Кетсин застана на пост при шлепа, Кърмак и Пед се скриха в сянката на дърветата, а Криспин даваше последни инструкции на Дилф, които Уил дочу:
— Вземи Рин и Киан и идете до главния пост. Ако пътят е чист и всичко е наред, веднага се върнете.
Уил пристъпи крачка напред:
— Тръгвам с тях.
— Излишно е — поклати глава Криспин.
— Не смятам така, капитане. Нося отговорност за Амбърли и ми е гласувано доверие да осигуря защитата й. Ако не мога да помогна с нещо на твоите хора, поне няма да съм им в тежест. Моля те, остави ме да тръгна с тях!
Криспин помисли малко и кимна:
— Както искаш. Само не се отделяй от тях — не познаваш района.
Уил се обърна към Амбърли:
— Ще се върнем бързо — не се притеснявай.
Тя кимна, без да продума, и го изпрати с поглед.
Четиримата се промъкваха през подгизналата от дъжда гора безшумно като призраци. Мъглата ги обгръщаше отвсякъде и влагата се просмукваше в самите тях. С всяка изминала минута Уил Омсфорд ставаше все по-неспокоен.
Изведнъж Киан и Рин, които вървяха отпред, се разделиха и изчезнаха в две противоположни посоки между дърветата. Само след миг Уил и Дилф се озоваха на открита поляна и елфът се приведе ниско над земята, като дръпна и Уил след себе си. После посочи към върховете на дърветата и прошепна само:
— Ей там!
Уил вдигна глава и видя наблюдателницата сред огромната корона на един стар дъб. Всичко изглеждаше замряло и неподвижна. Дори фенерът не беше запален. Горе сякаш нямаше жива душа. Което беше абсурд.
Рин и Киан, коленичили в тревата недалеч от тях, също не сваляха поглед от наблюдателницата. Дилф тихичко изсвири, за да привлече вниманието им. После направи знак на Киан да се качи горе, а на Рин — да огледа околността.
Киан притича до дъба под прикритието на съседните дървета и се покатери, бърз като котка. Рин тръгна наляво, а Уил и Дилф — надясно, като се оглеждаха на всички страни. Поставете сякаш бяха потънали вдън земя.
Изведнъж Уил се препъна в нещо и се просна по лице. Когато се надигна, видя в краката си безжизненото обезобразено тяло на млад елф. Встрани лежаха още две разкъсани, почти неузнаваеми тела. Очите му се разшириха от ужас.
— Дилф! — едва успя да прошепне.
Елфът се намери до него за частица от секундата и приковал поглед в кървавата гледка, изсвири остро, пронизително. Рин веднага дотича, а Киан подаде глава от наблюдателницата и тревожно се озърна. Дилф размаха ръце, подканяйки го да побърза.
