Призори взеха толкова оръжия и провизии, колкото можеха да носят, избутаха ладията в реката и оставиха течението да я отнесе. После тръгнаха направо през Пущинаците — мрачно, неприветливо място, осеяно с бурени, мочурища и шубраци, където рядко стъпваше човешки крак. Освен това тук обикаляха разни изгладнели създания, водени от принципа „По-добре хищник, отколкото плячка“.
— Бих предпочел да не минаваме оттук — сви рамене Криспин, — но нямаме друг избор. Ако всичко вървеше по план, от поста на Дъбова гора трябваше да получим коне и да минем през Скалист рид, като заобиколим Пущинаците. Но за съжаление при създалите се обстоятелства просто се налага да минем оттук, за да скрием следите си.
— Едва ли ще заблудим Косача толкова лесно… — поклати със съмнение глава Уил.
— Той, разбира се, ще продължи да ни преследва — съгласи се капитанът на елфите, — но поне няма да има друга възможност да ни изненада от засада. При Дъбова гора беше успял да ни причака, защото неизвестно как беше вече разбрал за нашето идване. Но сега вече доста ще трябва да се поизмъчи, докато ни открие. В тази подгизнала, мочурлива почва не остават никакви следи. Пък и Кетсин е роден тук и познава мястото като петте си пръста. Тъй че този път предимството е на наша страна.
Уил Омсфорд обаче не беше толкова сигурен. След бягството си от Паранор Аланон се беше надявал, че демоните няма да открият следите му. Той самият бе вярвал, че след като Кралят на Сребърната река ги отнесе на другия край на езерото Дъга, демоните няма да ги догонят. Но демоните винаги се оказваха там, където човек най-малко ги очакваше. Те бяха същества от друга епоха — зловещи, всемогъщи и непредсказуеми. Дори Аланон го признаваше. И винаги беше нащрек. Щом дори той, магьосникът, не успяваше да ги надхитри и да им се измъкне, то какво оставаше за една шепа млади елфи?
Но, истината беше, че нищо не можеше да се направи. Откъдето и да бяха минали, Косача щеше да ги проследи, рано или късно. Оставаше само да се надяват, че и този път ще успеят да му избягат.
Друго беше страшното. Откъде Косача би могъл да знае, че са се отправили към Дъбова гора? Значи, въпреки усилията си, Аланон не бе успял да заблуди шпионина. А защо? И каква ли част от действителния план му бе известна в такъв случай? Ако врагът знаеше всичко — дори и крайната им цел — тогава какво?
Тази ужасяваща мисъл му изглеждаше вече напълно възможна. Кръвта в жилите му се смрази. Шпионинът наистина съществуваше и по някакъв начин бе подслушал среднощния разговор в кабинета на Ивънтайн. Щом знаеха за явката при Дъбова гора, демоните бяха разбрали и останалото. В такъв случай можеха да не си правят труда дори да ги преследват, а просто да ги причакат в Дивата пустош, на края на пътя им.
Тази мисъл измъчваше Уил Омсфорд през целия ден. Тя не излизаше от ума му, докато се провираше през бодливите храсталаци, докато газеха рядката кал, дишаха блатните зловония. Взираха се напрегнато напред в мъглата и почти не разговаряха помежду си. До вечерта бяха капнали от умора. Спряха за нощувка в подножието на едно хълмче. Мястото им се стори закътано, но все пак не се осмелиха да запалят огън. Привършиха набързо вечерята от изсушено месо и плодове и се загърнаха в одеялата. Амбърли седна по-близо до Уил. Разпилените й коси я обгръщаха като наметка. Само очите й проблясваха изпод падналите кичури.
— Как си? — тихо попита Уил.
— Горе-долу. Исках да те питам нещо…
— Слушам те.
— Цял ден не ми излиза от главата това, че Косача ни чакаше…
Уил трепна. Тя сякаш бе прочела мислите му.
— Знаеш ли какво означава това?
Тя прехапа устни.
— Може да е било случайност — уклончиво отвърна Уил, но в същия миг съжали за думите си. Лицето на Амбърли пламтеше от гняв.
— И в Хейвънстед ли беше случайност? И в Паранор ли е било случайност? Не станаха ли прекалено много случайностите според теб?
Уил се почувства хванат натясно. Не можеше да я гледа в очите и да я излъже, а половинчат отговор не би я задоволил. Реши, че няма смисъл да продължава да крие истината. Амбърли и без това се досещаше какво става. Внимателно й съобщи онова, което знаеше от Аланон. Тя поклати глава.
— Защо не ми каза по-рано?
— С Аланон решихме така. За да не се тревожиш излишно…
— Похвална загриженост — прехапа устни тя. — Щях да го преживея, Уил. Трябваше да ми кажеш.
— Знам — той не издържа погледа й и наведе глава. — Извинявай.
Тя помълча малко, отпуснала ръце в скута си, и тихо отвърна:
— Не ти се сърдя. Нали все пак ми каза. — После добави като на себе си: — Ако шпионинът е чул разговора ни онази нощ, то демоните знаят всеки наш ход…
— Има нещо такова…
— И ще се опитат да се доберат до Хранилището преда нас…
— Но може и да не успеят…
— Защо мислиш така?
— Защото камъните на елхите са у нас. — Уил се учуди на собствената си увереност.
— Но кой, кой може да ни е чул? — блъскаше си главата Амбърли.
Уил сви рамене. Само ако знаеше…
— Дано нищо лошо не се е случило с дядо — промълви момичето, обзето от внезапно безпокойство.
