Киан започна да се спуска надолу, но изведнъж се скри от очите им, сякаш се изпари във въздуха. В същия миг се разнесе ужасеният му вик, тялото му полетя стремително надолу и тупна на тревата като прекършен клон.
— Бягайте! — извика Дилф и тримата се метнаха в храстите. Мисълта на Уил трескаво работеше. Някой беше избил целия преден пост и ако не побързаха, същото можеше да сполети и Амбърли. Той хукна напред като обезумял, прескачаше дънери и паднали клони, провираше се като сърна между дървета та. Сърцето му бясно блъскаше в гърдите, а по лицето му се стичаше пот. Дилф и Рин едва успяваха да го следват.
Животът на Амбърли беше в опасност и той трябваше да стигне до нея, преди да е станало късно.
Викът на Рин разцепи заспалата гора. Уил прехапа устни, но не се обърна — не можеше да му помогне, а всяка секунда беше ценна. Трябваше поне да успее да предупреди останалите, преди чудовището да го е настигнало. Каквото и да се случеше с него, Амбърли трябваше да се измъкне оттук на всяка цена.
Скоро съвсем притъмня и дъждът се усили. В далечината страховито отекваха гръмотевици. Дори във воя на вятъра имаше нещо злокобно.
Елфите на брега на Песнопойка неспокойно пристъпваха от крак на крак в очакване на завръщането на другарите хи. По дрехите им не бе останало сухо местенце.
Изведнъж се разнесе оня кратък, пронизителен вик, който ги накара да настръхнат. Разтреперани се спогледаха и Криспин, който пръв се съвзе, нареди Амбърли веднага да се скрие на шлепа и повика Пед и Кърмак при себе си. С извадени мечове тримата обходиха поляната, а в това време Кетсин отвързваше шлепа.
Амбърли се сгуши в дъното на кабината, заслушана в злокобното свистене на вятъра. После изведнъж рязко се изправи, отметна платнището и се подаде навън. Каквото и да се случи, нямаше да се крие като в миша дупка. Неизвестността я плашеше повече дори от самата опасност. Кетсин, наведен над въжетата, усети присъствието й и й направи знак да се прибере, но тя не го послуша. Останалите трима стояха на поляната с лице към гората и се взираха между дърветата. Голите остриета на мечовете им проблясваха. Изведнъж от гората изскочи някой, който размахваше ръце като обезумял. Той се втурна към тях с последни сили, като преплиташе крака, препъваше се и пак ставаше. Дилф! Дрехите му бяха разкъсани от клоните, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Бягайте! — неистово крещеше той. — Спасявайте се!
Пед и Кърмак се втурнаха към шлепа, Криспин остана да изчака разтреперания Дилф, метна го през рамо и също хукна към реката.
Амбърли, затаила дъх, отчаяно се взираше към гората. Къде ли се губеше Уил Омсфорд?
— Вдигни котва! — извика Криспин.
Кетсин побърза да изпълни заповедта. Миг по-късно Криспин и Дилф се метнаха на борда и тежката лодка полека се оттласна от брега.
Тогава, в последната минута, от гората изскочи Уил. Амбърли първа го забеляза и точно се канеше да му извика, Камъните на елфите 173 когато изведнъж звукът заседна в гърлото й. Непосредствено зад бягащия Уил се появи нещо огромно, нещо като… — Пази се! — изкрещя тя.
Южнякът я погледна, направи няколко скока и с последно отчаяно усилие се добра до брега. За малко щеше да полети във водата, ако двама от гвардейците не го бяха хванали. Издърпаха го на борда и лодката започна да набира скорост. Кетсин застана на руля, а Уил, останал без капчица сила, се просна на дъното на лодката и опря гръб на струпаните щайги. Амбърли свали наметалото си и го загърна.
До него положиха Дилф, който трепереше като трескав, мяташе се и бърбореше несвързано:
— Мъртви са… Избити до крак… Разкъсани на парчета… Това беше демонът… Киан и Рин — също… Той ни чакаше…
Амбърли срещна погледа на Уил и прочете в него потвърждение на ужасната истина.
Демонът, наречен Косача, и този път ги беше причакал. Той знаеше предварително всяка тяхна стъпка.
Веднага след Дъбовата гора река Песнопойка правеше за вой наляво и продължаваше по криволичещия си път към езерото Инисбор. Когато елфите най-после отклониха ладията в едно тясно, закътано заливче на юг от главния приток, минаваше полунощ. Намираха се в най-северния край на Пущинаците, което означаваше, че доста се бяха отклонили от пътя си. Черни облаци закриваха небето и дори острите очи на елфите едва се ориентираха в непрогледната нощ. Вятърът беше спрял, само ситните иглички на дъжда все така се забиваха в очите им.
Гвардейците изтеглиха ладията на крайбрежния пясък и здраво я завързаха. После се пръснаха и безшумно обходиха района, докато се уверят, че нищо не ги заплашва. Криспин намери за по-разумно да тръгнат чак сутринта, но нареди на Уил и Амбърли да не излизат от кабината. Завиха се с дебели одеяла и затвориха очи с успокояващото усещане, че най-после имат твърда земя под краката си. Елфите се редуваха на пост пред кабината до сутринта.
