Уил се замисли, навел глава. Дали наистина бе успял да постигне триединството сърце — разум — воля, за което говореше Аланон?
— Ето, виждаш ли? — продължи Амбърли. — Затова не бързай да виниш себе си, нито камъните. Преди всичко, щом си ги използвал веднъж, няма причина да не можеш пак… Такава дарба рядко се губи толкова лесно. Може би просто не смееш да повярваш, че действително я притежаваш…
Уил я погледна някак учудено:
— Кога си успяла да повярваш в мен? Доколкото си спомням, отначало изпитваше сериозни съмнения…
— Отначало не те познавах — тя поруменя. — Бях против цялото това пътуване и ги говорех едни… сега се срамувам, като си спомня.
Уил имаше чувството, че щеше да каже още нещо, но тя само въздъхна, махна с ръка и отклони погледа си.
— Е, няма значение — усмихна се южнякът. — Сега обаче си права поне за едно. Май наистина си разменихме ролите. Уж съм твоят защитник, а съм взел да плача на рамото ти…
— Значи ми дължиш едно сериозно утешаване — някак тъжно се пошегува момичето. — Гледай да не забравиш, може скоро да ми потрябва. А сега ми обещай, че ще поспиш.
— Обещавам — послушно отвърна Уил и се изтегна на сала с ръка под главата си. Опита се да спре да мисли за камъните на елфите, но не му беше никак лесно. Стисна очи, като си повтаряше думите на Аланон. Имай повече вяра в себе си. Вяра в себе си. Вяра в себе си… След малко вече спеше.
Събуди се чак привечер. Беше спал направо върху твърдите дъски на сала и гърбът го болеше. Поразкърши се и отиде да смени Амбърли. За пръв път от няколко дни чувстваше глад и жажда, но при бягството от Пикон бяха изоставили всичките си запаси.
След малко реката започна да се стеснява и клоните на крайбрежните дървета се сключваха над главите им. Сенките се удължиха, залязващото слънце обагри в алено скалите. Понесен от бързеите, салът вече не се носеше така плавно, а бе станал почти неуправляем. Уил с мъка го удържаше да не се разбие в скалите. Там, където Мърмидон отново правеше завой на юг към ливадите на Калахорн, той насочи сала към брега и двамата с Амбърли слязоха.
Пренощуваха под короната на една стара плачеща върба. Бяха скрили сала в близките храсти. Набраха диви плодове и си потърсиха вода за пиене, но този път безуспешно. Хапнаха набързо и умората, натрупвана през всички тези дни, отново ги налегна. Скоро потънаха в сън.
Събудиха ги ослепителната светлина и топлите лъчи на утрото. Отпочинали и освежени, започнаха изкачването към Скалист рид. Преодоляваха разстоянията с лекота и по обяд стигнаха малко езеро, в което се вливаха няколко бистри поточета. Водата тук ставаше за пиене и двамата бегълци утолиха жаждата си.
С напредването на деня върховете на Скалист рид се виждаха все по-ясно и по-ясно. Само на юг, над непроходимите тресавища, известни под името Адов казан, се издигаше гъста мъгла от изпарения, която скриваше хоризонта. За пръв път, откак се бяха измъкнали от Пикон, Уил изпита известно безпокойство. Бяха решили да следват Мърмидон до подножието на планинския масив. Но сега, на една крачка от Скалист рид, започнаха да го обхващат съмнения дали замисленото прекосяване на планините е изобщо по силите им. Никой от двамата не познаваше местността — нямаха представа нито от най-преките пътеки, нито от най-безопасния преход. Бяха загубили водачите си — щяха ли да се справят сами?
По залез непристъпните върхове на Скалист рид се издигаха вече над главите им. Южнякът и момичето ги изгледаха с поглед някак обезкуражено. Нямаше за кога да тръгват нагоре — скоро щеше да падне нощта Предпочетоха да изчакат утрото на тази великолепна планинска поляна, осеяна със сини камбанки и алени макове. Откриха дори и поточе, което се виеше между боровете.
С плодовете, събрани от Амбърли, Уил успя само да залъже острия си глад, но някак беше благодарен и на това. Стомахът му стържеше и побърза да заспи.
Събуди се с усещането, че някой го наблюдава. Отвори очи и срещна втренчения поглед на едно момче с позлатени от утринното слънце коси. Примигна и разтърка клепачи — имаше чувството, че сънува.
Но сладкото ухание на диви цветя, което изпълваше гърдите му, си беше съвсем истинско, както и тази поляна с мека, окъпана от росата трева. А и момчето изобщо нямаше намерение да изчезва — седеше си насред поляната, кръстосало крака, и мълчаливо ги наблюдаваше. Беше елф — дребничък, луничав, с разрошени пясъчноруси коси.
— Добро утро — поздрави Уил, като се надигна на лакът и загледа момчето с нарастващо любопитство.
— Добро утро — учтиво отговори младият елф, с което окончателно разпръсна съмнението, че е зрителна измама. — …Съжалявам, не исках да ви събудя…
— Изобщо не сме те усетили — увери го Уил.
Хлапето гордо се усмихна:
— Това е, защото умея да се движа безшумно… Дори да стъпвам по суха шума, няма да ме усетите…
— Охо!
— Веднъж успях да се промъкна до дупка на лисица, без да я подплаша.
— Бива си те…
— А вие какво правите тук? — не се сдържа и попита момчето.
— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос — ухили се Уил. — Тук ли живееш?
