— О, не… Доста по на юг. Чак след Ирибис. Във Ветрогон. Уил кимна, но името не му говореше нищо.
Зад него Амбърли се размърда в съня си.
— Много е красива — прошепна момчето. — Женени ли сте?
— О, не, просто… пътуваме заедно — Уил се посмути. — А ти как се озова тук?
— Много просто — разпери ръце момчето. — Долетях. Нали съм ветрогон.
— Какво си?
Но вниманието на момчето бе погълнато от Амбърли, която се събуждаше.
— Добро утро, лейди — поздрави я усмихнато.
— Добро утро. — В зелените очи на момичето просветна весело учудване. — Ти кой си?
— Пърк.
— Аз пък съм Амбърли. А това е Уил.
Момчето скочи и подаде ръка на Уил. Стискаше силно, по мъжки, и южнякът с учудване установи, че дланта му бе грапава, мазолеста. Пърк сякаш долови учудването му, смута се и не подаде ръка на Амбърли, само леко се поклони.
— На драго сърце бих хапнал нещо… — призна Уил.
— Нося само малко хляб, сирене, мляко и орехи. — Момчето посочи торбичката на кръста си. — Ако знаех, че ще ви срещна…
— Това е предостатъчно — усмихна се Уил. — Който и да си ти, много мило от твоя страна, че ще споделиш с нас закуската си.
Момчето отвори дисагите си и тримата се нахвърлиха на храната. Скромната закуска безкрайно им се услади.
— Откъде си взел млякото? — полюбопитства Амбърли.
— От козите. Знам едно стадо недалеч от тук…
— Нашият приятел е ветрогон. Лети насам-натам.
— Още не съм станал истински ветрогон — прекъсна го момчето. — Исках да кажа, че като порасна, ще бъда. А вие така и не ми казахте какво правите тук. Да не бягате от нещо?
— Защо мислиш така, Пърк? — преглътна Уил.
— Ами… дрехите ви са окъсани и мръсни, но да приличате на скитници. Пък и не носите нищо със себе си, не палите огън… Имам чувството, че сте побягнали от нещо…
— Умно момче си, Пърк — отбеляза Уил. — Я ми кажи, можеш ли да пазиш тайна?
— Гроб съм! — светнаха очите на момчето.
— Слушай тогава — наведе се Уил към него и прошепна поверително. — Тази дама, Амбърли, е истинска принцеса. Принцеса на елфите, внучка на крал Ивънтайн Елеседил.
— Кралят на земните елфи — уточни момчето. — И накъде сте тръгнали? Да не би да търсите съкровище?! Или… някой я е омагьосал?
— Да. Тоест не — прехапа устни Уил. Ама че се уплете. — Всъщност ние… търсим един талисман, Пърк. Голямо зло заплашва народа на елфите и само този талисман може да ги избави. Трябва да го намерим колкото се може по-бързо. Искаш ли да ни помогнеш?
— И още как! — възбудено отвърна момчето. — Щом става дума за приключение!
— Уил, не мислиш ли, че… — започна Амбърли.
— Спокойно! — прекъсна я Уил и пак се обърна към момчето. — Виж, Пърк, това не е шега работа… Преследвачите ни са безмилостни. Много елфи намериха смъртта си. Трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш и няма да действаш на своя глава. И че ще ей тръгнеш веднага щом те помоля.
— Добре — кимна момчето. — Какво трябва да направя?
— Да ни помогнеш да минем през Скалист рид — отвърна Уил. — Ако, разбира се, има начин…
— Как да няма! — възкликна момчето. — Само ми кажете къде искате да отидете.
Уил се поколеба. Не беше сигурен дали постъпва правилно.
— Има ли значение? — въздъхна.
— Разбира се — малко раздразнено отвърна момчето. — Нали трябва да знам къде искате да отидете, за да ви кажа как да стигнете дотам.
— Има логика в това — съгласи се Амбърли, стрелна с поглед Уил и поклати глава. — Щом си почнал, най-добре му кажи.
— Е, добре — разпери ръце южнякът. — Тръгнали сме към Дивата пустош.
— Дивата пустош… — прехапа устни Пърк. — Забранили са ми да стъпвам там. Знаете ли колко е опасно?
— Знаем — кимна Амбърли. — Но се налага. Нямаме друг избор. Ще ни помогнеш ли?
— Да — твърдо отговори момчето. — Но не минавайте през планините — много ще се забавите.
— А откъде ни предлагаш да минем? — учудено попита Уил. — Нима има и друг начин да се стигне дотам?
— Ами да — ухили се момчето.
Уил многозначително погледна Амбърли.
— Пърк, забравяш, че ние не можем да летим… — меко отбеляза момичето.
— Нали сте с мен, какво ви притеснява? Вече ви казах, че съм ветрогон… тоест ще стана.
— Виж, Пърк… нали все пак трябва да имаш крила или нещо такова… — търпеливо обясни Уил.
— Крила ли? — озадачено вдигна вежди момчето, после изведнъж се разсмя. — Ама вие… да не би да си мислите, че… О, боже!… Нищо подобно. Елате, ще ви покажа…
Той скочи и тръгна нанякъде. Уил и Амбърли, безкрайно озадачени, го последваха Когато излязоха от горичката, Пърк извади от кесията на кръста си една сребърна свирчица и я наду. Тя не издаде никакъв звук. Южнякът и момичето се спогледаха. Поклатиха глави. Пърк прибра свирката и вдигна глава нагоре към небето. Уил и Амбърли — също.
В първия миг не повярваха на очите си. В небето над Скалист рид се носеше нещо огромно и ослепително сияйно. Оказа се птица, която стремително приближаваше към тях. Беше гигантска и в същото време с изящни, благородни очертания. Двамата имаха чувството, че сънуват. Огненозлатистата птица кацна на поляната недалеч от тях и нададе пронизителен кратък вик. Пърк й отвърна по същия начин и се обърна към смаяните си нови познайници.
— Това е Джиниуин — гордо съобщи. — Ето как ще прелетим.
