Най-после бяха готови за тръгване. Птицата Рок нададе оглушителен писък, разпери крила и рязко се устреми нагоре. Уил и Амбърли настръхнали наблюдаваха как все повече се отделят от земята и всичко отдолу се смалява — скалите, потоците, огромните борове… за двамата това беше неизживявано досега, несравнимо усещане. Примираха от страх и в същото време — от блаженство. После изведнъж страхът изчезна. Остана само смущението от необятния простор и шеметната височина, от приказната гледка, която се разкриваше пред очите им, докъдето поглед стига. Черните грозно озъбени върхове на Скалист рид, тъничката синя лента на река Мърмидон; на север свежата зеленина на горите и сред тях, като кръпка, тъмното петно на Пущинаците; на изток — зловещите кули-близнаци на Пикон, от които сега все повече се отдалечаваха; на юг, в подножието на Ирибис, Адов казан — както винаги забулен в мъгла от изпарения. Всичко това се разстилаше пред тях като на длан, озарено от ослепителното сияние на изгряващия ден.
Джиниуин летеше плавно, уверено, леко се плъзгаше между върховете, като ту се снишаваше, ту отново се издигаше. Вятърът разхлаждаше пламналите им лица и развяваше косите на Амбърли. Пърк, въодушевен от мисълта за предстоящото приключение, от време на време се обръщаше назад, ухилен до ушите, и смигаше на новите си познайници.
Летяха така около час, докато навлязоха толкова навътре в планините, че върховете на Скалист рид се сключиха като пръстен около тях и скриха от погледа им всичко останало. Сиви, настръхнали и враждебни, те ги обграждаха от всички страни и хвърляха над тях тъмната си сянка. Уил прехапа устни, като си помисли, че ако не беше Пърк, кой знае дали изобщо някога щяха да се измъкнат от тук. Благодарение на малкия въздушен ездач се бяха измъкнали от демоните поне за известно време. Дори и Косача, ако случайно беше оцелял, този път не би могъл да знае, че са тук.
След малко Пърк насочи Джиниуин към една полянка сред скалите, недалеч от бистро планинско езеро. Починаха си, напълниха с вода манерката и продължиха на запад. Пърк им предложи да закусят, но стомасите им се бяха свили от летенето и не можеха да сложат нищо в устата си.
До обяд още два пъти спираха да си починат и да се поразкършат. Летенето им беше харесало, но изпитваха облекчение да стъпят на твърда земя.
Най-после стигнаха източната част на Дивата пустош. Непроходимите горски дебри се редуваха с блата, но не се забелязваше и следа от човешко присъствие. Не се виждаха нито селища, нито дори самотни хижи, нито някакъв добитък, нито пасища… Пусто, зловешо място. Уил и Амбърли се спогледаха. Имаха чувството, че са попаднали накрай света.
— Видяхте ли?! Успяхме!
— Наистина успяхме — уморено се усмихна Уил, който разтъркваше схванатия си кръст.
— А сега какво? — нетърпеливо попита момчето.
— Сега се връщаш обратно по най-бързия начин.
— Защо?! Нали обещах да ви помогна.
— Ти направи много за нас, Пърк — сложи ръка на рамото му Амбърли. — Без твоята помощ едва ли щяхме да успеем. Но сега наистина трябва да се връщаш. Оттук нататък става опасно…
— Знам. Не ме е страх. Нека да дойда с вас! — Момчето я погледна умолително.
— Не, Пърк — твърдо каза Амбърли. — Обещах ти да дойдеш с нас дотук. Стига да можехме, и ние не бихме продължили нататък, повярвай ми! Пък и… ти сам каза, че са ти забранили да припарваш насам.
— Ще внимавам. — още веднъж отчаяно се примоли Пърк.
— Не се съмнявам в това — увери го момичето. Знаем колко си ловък и храбър, но въпреки това не може.
Пърк се зачерви чак до ушите от този неочакван комплимент и лицето му малко се поразведри.
— Има още нещо, което би могъл да направиш за нас — изведнъж сложи ръка на рамото му Уил. — Не познаваме този край и ще ти бъдем много благодарни, ако ни разкажеш каквото знаеш за него. Например… какви са неговите обитатели?
— Чудовища — отвърна момчето, без да се замисли.
— Какви чудовища?
— Какви ли не. За вещиците знам със сигурност — от дядо.
Уил поклати глава. Нищо чудно дядото да беше измислил вещиците, за да държи внука си настрана от това място. И все пак…
— А да си чувал за място, наречено Хранилището? — попита той с известна надежда. Пърк сви рамене. Името не му говореше нищо.
— Ех, жалко… — въздъхна южнякът. — Чудовища и вещици, значи? Какво пък… А случайно да знаеш някакъв път?
— Знам един — оживи се момчето. — Елате! Ще ви го покажа…
Излязоха от боровата горичка и се качиха на малко възвишение, откъдето се виждаше цялата долина.
— Зад онези дървета — Пърк сочеше купчина повалени от буря дървета — има път, който води до селото Мракобес. То е навътре в гората и не се вижда оттук, но всички пътища водят до него. Дядо ми казва, че там живеят само крадци и главорези, но може би все пак не всички са такива…
— Може би… — мрачно се усмихна Уил и благодари на момчета Какво пък, крадците и главорезите бяха за предпочитане пред чудовищата и вещиците. Истината беше, че отсега нататък трябва винаги да има едно на ум. Лошата слава на това място не можеше да е случайна.
