„Само така ще мога да се отърва от него. Само така. Инак няма да мога да му се противопоставя и той ще ме накара да махна детето. Трябва да избирам: детето или Слава. Аз избирам детето… Не, няма да мога да го направя. Няма да мога. Няма да мога.“
— Няма да мога — каза тя високо и натисна спусъка.
После дълго, сякаш цяла вечност, стоя неподвижно, като вкаменена, стискайки пистолета. От вцепенението я извади звъненето на вратата — съседите бяха чули изстрела. Започна се суетня, викове, някой се втурна към телефона да вика „Бърза помощ“.
— Какво се случи, Олеся? — загрижено я питаше възрастна съседка. — Как стана това помежду ви?
Олеся трескаво се мъчеше да измисли нещо и първото, което й хрумна, беше непредпазливо боравене с оръжие, но тогава съседката добави:
— Защото чух от вашия апартамент викове. Ех, викам си, скараха се. Че как така, миличка? Вие с Еячеслав Антонович живеехте толкова задружно, да ви се не нарадва човек, такова хубаво семейство. И изведнъж — викове, кавги…
Съседката беше чула кавгата и виковете и Олеся имаше достатъчно самообладание да се сети, че непредпазливо боравене с оръжие няма да мине в случая. Трябваше бързо да измисли нещо, което да обясни виковете и да смекчи вината й.
— Той се опита да ме изнасили.
— Господи! — ахна съседката, притиснала длан до устата си, и Олеся съвсем не на място забеляза големия пръстен с перла на пръста й. — Какъв ужас! Значи трябва да се обадим на милицията… Къде е телефонът, аз ей сега ще се обадя.
— Няма нужда. Аз ще позвъня.
Тя цялата се бе вледенила отвътре и почти нищо не усещаше. Силите й стигнаха, колкото да набере номера и да каже:
— Току-що застрелях човек.
И да съобщи адреса и името си.
И чак след това настъпи горещото от гърч и мокро от сълзи безпаметство. Олеся крещеше и се мяташе в истерия, докато пристигналият лекар не й сложи инжекция с някакъв силен транквилант. Двайсет минути след нейното обаждане в апартамента пристигна милиция, след още някое време подейства инжекцията и тя се върна към действителността. Имаше чувството, че са минали само две-три минути, а се оказа — почти час, но тя така и не можа да възстанови в паметта си този час.
При цялата си самоувереност следователят Александър Иванович Вилков все пак надцени възможностите си. В неделя не успя да направи нищо и се захвана с решаването на въпроса още на сутринта в понеделник. В чиновническия свят работите не стават бързо и следствената комисия не бе изключение в този смисъл. Вилков докладва на ръководството за предполагаемата връзка между покушението над Ситников с воденото от него дело за убийствата на Забелин и Брайко. Ръководството прие информацията за сведение и каза, че ще вземе мерки, а Шурик се върна към неотложните си дела, едно от които беше разпитът на Дмитрий Найдьонов, партньора на Даря Брайко в рейдърския бизнес.
— Трупът на Брайко беше открит на Волоколамското шосе. Вие знаете ли как се е озовал там?
Найдьонов не се понрави на следователя от пръв поглед. Александър Иванович много точно усещаше хората, които измерват ценността на всеки човек с парите, които той може да спечели. Найдьонов можеше да печели много, следователят Вилков — малко (разбира се, ако не взема подкупи), ето защо в погледа на Дмитрий Александър Иванович четеше нескрито превъзходство и явно неудоволствие не само от факта, че го бяха извикали, но че му задаваха и въпроси.
— Вече сто пъти ви казах: предложиха й нов проект и възложителят я закара да види обекта на бъдещата й работа.
Виж ти, проект значи… Колко бързо тези нови бизнесмени започнаха да употребяват красиви думи: проект, програма, маркетингови стратегии, позициониране. От всичко това на Шурик буквално му се гадеше. Но на Шурик, а Александър Иванович добре си знаеше работата и изпълняваше безупречно всичко необходимо.
— Бъдете по-конкретен, моля: кой е възложителят, какъв е проектът, кой е обектът, как се казва, къде се намира…
— Проектът е обикновен, както винаги. Трябва да се оценят перспективите за поглъщане на едно предприятие от друго и да се изработи оптимална стратегия. Предприятието се намира някъде на Волоколамското шосе, не знам как се казва. Даря трябваше да отиде и да изясни всичко.
— А кой е възложителят? С кого тръгна тя?
— Вече сто пъти казах и пак ще повторя: не знам! Не знам — и толкоз! Защо, защо трябва всеки ден да повтарям едно и също?
— Защото делото е предадено на друг следовател, тоест на мен — невъзмутимо обясни Вилков. — И аз трябва да проверя всичко от самото начало и да задам въпросите лично. А вие сте длъжен да ми отговорите.
— А защо сега има нов следовател? Не разбирам.
— Не е нужно да разбирате, не се намирате на лекция в университета, не е задължително да разбирате всичко. Вашата работа е да помагате на следствието и да отговаряте на въпросите. Значи вие не знаете с кого Брайко е отпътувала по посока Волоколамск?
— Не. Слушайте, а ако утре предадат делото на трети следовател, всичко пак отначало ли ще започне? Пак ли ще ме викат и ще ме разпитват за всичко това? И тази идиотщина ще продължава до безкрай?
