Седнахме, след което петнайсетина минути аз задавах въпроси доколко отблизо семейство Аргунови е познавало семейство Ситникови, колко често са общували, по какви поводи. Стана ясно, че са се познавали добре и са общували често. Аз разбирах, че Жана Викторовна с всички сили ще защитава Ситников и е абсолютно неясно дали тя искрено вярва, че той не е способен на сексуално насилие, или си криви душата. Ето защо Шурик ми каза да задавам въпроси не за Ситников (каква полза да ги задавам, щом Аргунова е решила да лъже, за да го оневини?), а изключително за Олеся. Защото ситуацията беше от проста по-проста: или Ситников е насилник, или Подрезкова лъже. Тъй като Аргунови ще твърдят, че Ситников не може да е извършил насилие, значи те с удоволствие ще подкрепят версията, че снаха му не казва истината. И дори много ще се постараят в това отношение. Ще си припомнят всичко, дори неща, които не са се случвали. И разказаното от тях може да се превърне в прекрасна помощ за нас при бъдещия разпит на самата Олеся Подрезкова. Докато слушах поясненията на Шурик към тази част от плана, аз за пореден път си помислих, че не ставам за следовател.
Така че след встъпителната част пристъпих към основната:
— Как мислите, Жана Викторовна, Олеся интересуваше ли се от други мъже, освен от своя съпруг? Григорий никога ли не е намеквал, че подозира Олеся в изневяра? А Вячеслав Антонович? А вие лично какво мислите? Защото виждам, че сте наблюдателна жена…
Строго следвах указанията на Шурик Вилков, като с крайчеца на окото си следях неговото мимическо суфлиране. Чу се шум от пристигаща кола. Дойде Аргунов. Е, и как ще действаме сега? Ще разговаряме с двамата съпрузи или ще се разделим?
Отвори се входната врата, стъпките наближиха хола. Шурик събра показалеца и средния си пръст, после ги разпери. Значи се разделяме. Добре, както каже, той е шефът. Аз с малкия си умствен багаж на участъков не мога да разбера тънките съображения на следователя.
Още щом господин Аргунов влезе в стаята, ми стана някак зле. Всякакви хора бях виждал — и весели, щастливи, и смазани от мъка, и просто разстроени и угрижени. Но хора като застаналия на прага мъж не ми се случваше да виждам често. И като правило, с тях после се случваше нещо лошо, сякаш вече им бе поставен някакъв печат — печатът на още невзето страшно решение, и мъждукаща, дошла от близкото бъдеще светлина на непоправимо нещастие. Тези хора не изглеждат потиснати и безразлични, напротив, те са активни, енергични и често дори агресивни, всячески демонстрират интерес към всичко случващо се, но отвътре са вече празни. Мъртви са. И Лев Александрович Аргунов ми се стори именно такъв. Дай боже да съм сгрешил.
Още от прага той впери в Шурик Вилков враждебен поглед и незабавно се хвърли в атака:
— Пак ли сте вие? До кога, за бога! Вече ме разпитвахте и аз всичко ви казах. Не познавам никакъв Забелин и нямам никакво отношение към смъртта му. Дори не бях чувал това име.
Жана Викторовна вдигна ръката си в предупредителен жест.
— Става дума за Славик, Льова.
Аргунов се намръщи:
— А какво общо има тук Вячеслав? Нали разследвате убийството на някакъв Забелин?
— Аз разследвам и покушението срещу вашия приятел Ситников — спокойно отвърна Шурик. — Така че ще трябва да изтърпите присъствието ми и да отговорите на нашите въпроси.
Лицето на Аргунов се наля с кръв и аз се уплаших, че той всеки момент ще получи инсулт.
— И това ли разследвате? Значи по ваше нареждане не ме пускат в болницата при Вячеслав? Какво си позволявате вие? Защо да не мога да поговоря с приятеля си? Защо да не мога да го посетя? Що за произвол?! Лекарят ми каза, че Вячеслав е в тежко състояние, но е в съзнание и с него може да се разговаря, а вашият човек, който седи пред стаята, не ми позволи да вляза. Вячеслав е жертва, по него са стреляли, а вие се държите с него като с престъпник. Как не ви е срам!
Шурик Вилков беше от хората, които изобщо никога не изпитват срам — особено когато става дума за разследване на убийство, което той незабавно съобщи на развилнелия се Лев Александрович. Аз крадешком наблюдавах Аргунов и ми се стори, че целият му гняв не е нищо повече от игра, показност, целяща да скрие от външно око едно тежко мрачно безразличие.
— Не съм длъжен да ви обяснявам мотивите си за решенията, които вземам — гладко изпя Шурик многократно употребяваната фраза. — Ако обичате.
Той направи неопределен жест с пръсти и аз разбрах, че е дошъл моят ред. Станах.
— Лев Александрович, къде можем да поговорим двамата?
Той рязко се обърна и излезе от стаята, като избъбри през рамо:
— Елате в кабинета ми.
