— За пръв път чувам. Лена никога не е споменавала за него.
— Значи не сте знаели също, че той се е самоубил?
— Самоубил се е?! Кога?
— Ами по онова време, няколко месеца преди смъртта на Елена. Може би сте забелязали някакви промени в нейното поведение, та нали тя вероятно е била потисната заради самоубийството на брат си. Спомнете си, Лев Александрович.
Той се замисли, при това недоумяващият израз сякаш замръзна на лицето му.
— Не, не мога да кажа… Знаете ли, спомням си, че около половин година преди смъртта на Лена ние престанахме да се срещаме всички заедно…
— Защо? Случи ли се нещо?
— Не, нищо особено не се е случвало, просто престанахме — и толкоз. Със Славка аз се виждах толкова често, колкото и преди, само дето Лена престана да идва с него. Слава казваше, че тя нямала време, че смятала отново да кандидатства с творчески конкурс и използвала всяка свободна минута, за да работи върху ръкописите си. Защото нали тя смяташе да кандидатства в Литературния институт или във Факултета по журналистика, искаше да стане писателка.
— Да — кимнах аз, — знам. Излиза, че вие не сте я виждали преди смъртта й.
— Не съм.
Това беше обяснимо. Шляхтина е приключила своя страшен опит на наблюдение над брат си, убиеца, и вече е била готова да доработи дневника си до качеството на ръкопис. Но какво е станало с брат й? Така и не бях научил дали наистина се е самоубил, или му е помогнала сестра му. И дали му е помогнала сама. Ами ако помощник й е бил Ситников?
— Сигурно Вячеслав Антонович е тъгувал за своята приятелка. Специално вие вероятно сте изпитвали облекчение, когато Елена е престанала да идва на вашите срещи, като се има предвид, че все пак сте имали нещо като сблъсък, но на Ситников навярно му е било тъжно без нея. Нали?
— Да, тя много му липсваше, това си личеше — съгласи се Аргунов. — Мисля, че той все пак ме бе поизлъгал, когато ми каза, че изобщо не е влюбен в Лена. Друг е въпросът, че тя не го е обичала, във всеки случай, искала е да се омъжи за друг. Но той се бе примирил с това и се преструваше, че всичко е нормално, дори парадираше с това. Но дълбоко в душата си страшно се измъчваше и много тъгуваше за нея. Дори се промени, стана някак… затворен ли да го кажа, мрачен…
— Значи тя и с него не се е виждала?
— Не, разбира се, че се виждаха, но не толкова често, колкото преди. И без мен. Е, вие разбирате…
Изглежда, Елена Шляхтина все пак не е решавала сама проблема с брат си — Михаил. Много интересно. А кой после е решил проблема с нея самата? Да не би да го е направил Вячеслав Антонович Ситников? Той е бил служител в Градския комитет на комсомола, трябвало е да гради кариера и не са му били нужни свидетели на мръсната история с Михаил Шляхтин. Ах, колко добре се подреждат нещата!
— Да знаете случайно при какви обстоятелства Вячеслав Антонович се е запознал с Елена? Вие присъствахте ли?
— Не, било е някакво случайно запознанство, съвсем случайно. Славка ми разказваше нещо, но съм забравил, беше толкова отдавна… Май бил на заседание на бюрото на райкома в някакъв район на Москва, излязъл навън, пушел с някого, а покрай тях минало момиче и се оказало, че човекът, с когото стоял Славка, я познавал… Нещо такова. Но не си спомням подробности, а и не съм ги знаел.
Пушел с някого навън. Ами ясно с кого е пушел на излизане от заседание на бюро на райком на ВЛКСМ. Със скъпия си приятел Юра Забелин, добър оперативен работник и активен общественик, член на бюрото на райкома, както ми обясни майка му — Инеса Инокентевна. Нима наистина в онези години Аргунов не се е познавал със Забелин? Така ще да е било.
— И вашият приятел веднага се е влюбил в Шляхтина, така ли?
— Е, това не знам. Слава ме запозна с Лена, когато при тях вече всичко… се бе състояло.
— Ясно. А какво можете да ми разкажете за гибелта на Елена? Известно ли ви е нещо за това — как се е случило и защо?
— Малко неща знам. Само онова, което ми разказа Слава. Лена се самоубила, хвърлила се от покрива на многоетажен блок.
— А причините? Ситников каза ли ви нещо за причините?
— Самият той не беше съвсем наясно с тях, та нали в онзи период се срещаха рядко. Той смяташе, че за пореден път са я скъсали на творческия конкурс и тя не е могла да преживее този неуспех. Всъщност не го и научи веднага, та нали нейните приятелки от фабриката не са знаели, че се познават, и никой не му е съобщил. Не е ходил дори на погребението. Но сега, след това, което ми казахте вие, започвам да разбирам… Ако малко преди това е загинал брат й, това е било огромна травма за нея и тя е изживявала тази мъка сама, с никого не я е споделила…
— Защо смятате, че Елена не е споделяла с никого? — прекъснах го аз.
— Че как, ами тя не е казала за това дори на Слава. А кой може да й е бил по-близък от Слава?
— Значи сте сигурен, че и Ситников не е знаел за смъртта на брат й?
