— Не, разбира се. Разбира се, че не е знаел — уверено отговори Аргунов. — Инак той непременно щеше да ми каже. Непременно. Не можеше да не ми каже, та нали ние бяхме много близки приятели, споделяхме си всичко. А той ми говореше само, че Лена е заета с работа върху ръкописите си, готви се за конкурса… Не, абсолютно съм сигурен, че не е знаел.
Не, Лев Александрович, вашият приятел с абсолютна сигурност е знаел. Сега аз съм сигурен в това. Знаел е, че Михаил Шляхтин е умрял, нещо повече — знаел е защо и при какви обстоятелства е умрял и именно затова е мълчал пред вас.
Поговорихме си още малко, зададох на Лев Александрович няколко уточняващи въпроса, благодарих му за обстойния разговор и станах.
— Почакайте — изведнъж ме спря Аргунов. — Все пак аз не разбрах какво отношение има нашият разговор към покушението срещу Вячеслав?
Той отново стана напрегнат и враждебен, като тази промяна беше мигновена и непредсказуема, а това също правеше Аргунов да прилича на хората, които подсъзнателно вече са взели решение, но още не са го осъзнали.
Не знам дали бе глупост онова, което казах в отговор, или наистина беше гениален ход. И до ден-днешен не съм наясно.
— Говори ли ви нещо името Олег Петрович Личко? Познавали ли сте този човек?
— Личко ли? — попита Аргунов. — Не, за пръв път чувам това име. Кой е той?
— През седемдесет и пета година Олег Петрович Личко е бил признат за виновен за изнасилванията и убийствата на шест малолетни деца. Не сте ли чували?
Дори да бях писател, майстор на словото, пак едва ли бих могъл да опиша достатъчно достоверно настъпилата промяна. Стана просто страшно да го гледаш. Стори ми се, че онова подсъзнателно решение, за което говорих преди малко, в този момент премина в областта на съзнателното и се оформи окончателно. От лицето на Аргунов ме гледаха очи на мъртвец.
— Какво значи — признат за виновен? — Гласът му звучеше дрезгаво и напрегнато. — Бил е вкаран в затвора, така ли?
— Не, признали са го за невменяем и са го изпратили на принудително лечение в психиатрична болница от затворен тип. Но вината му е била доказана.
— Защо ме попитахте за това? — нервно изрече Лев Александрович. — Защо трябваше да го чуя? Какво сте си въобразили?
Ама той защо така се притесни? Майчице, какъв съм глупак! Ами че не Ситников е помагал на Елена Шляхтина да решава проблемите с брат си, а самият Аргунов… А? Как ви харесва тази посока на разсъжденията ми?
— Работата е там, Лев Александрович, че в хода на следствието вашата приятелка Елена Шляхтина е давала показания срещу Личко. Всъщност той е бил осъден именно въз основа на тези показания. Нима тя не ви е разказала, че я е разпитвал следовател в Прокуратурата на СССР, за да стане по-късно свидетелка в съда? Не е възможно да не сте знаели за това. Случило се е в края на седемдесет и пета година. Е, спомнихте ли си?
— Не. — Сега той вече почти шепнеше. Явно гласът му пресипна и Аргунов дълго и грижливо кашля, за да прочисти гърлото си. — Не, не съм знаел нищо за това. Грешите, не е възможно да е било така, защото Слава нищо не ми е казал… Та той не може да не е знаел, нали? Бяха толкова близки с Лена, тя непременно е трябвало да му каже, а той щеше да каже на мен… непременно…
Сега думите му звучаха повече като заклинание — монотонни, почти лишени от интонация, тихи, с повтарящи се фрази. А очите му ме гледаха умолително, сякаш молеха да потвърдя неговата логика, сиреч, Лена наистина не може да е скрила от Слава нещо сериозно, а самият Слава със сигурност би го споделил с приятеля си Льова.
— Лев Александрович, ние с вас вече установихме, че братът на Елена Шляхтина се е самоубил, но вие не сте знаели нищо за това. Значи може да не сте знаели и за нещо друго — предпазливо казах аз. — Ето виждате ли, не сте знаели нищо и за историята с Личко, а тук няма никаква грешка, аз съм чел и наказателното дело, и съдебното постановление, и навсякъде вашата приятелка и любовница на приятеля ви Елена Шляхтина фигурира като свидетелка.
— Но защо — отново се покашля той, — защо нищо не са ми казали? Защо е трябвало да крият?
— Ами защото, Лев Александрович, вашата приятелка Лена е давала лъжливи показания срещу Личко. Личко не е бил маниак убиец и Лена просто го е наклеветила. Сам разбирате, хората не разказват такива неща, не могат да се похвалят с тях, това е подсъдно.
— Но защо? Защо е трябвало тя да дава лъжливи показания срещу някакъв… как се казваше?
— Личко — подсказах аз. — Олег Петрович Личко. Ще ви кажа защо го е направила. Елена е прикривала и спасявала своя брат — Михаил.
— Брат си ли? — Аргунов разтърси глава, сякаш се опитваше да отхвърли от темето си нещо, което му пречи да възприема информацията и да мисли. — Нищо не разбирам. Какво общо има тук брат й?
