Айсор се държи по мъжки, самоотвержено се бие за свободата и независимостта си, изтръгва се, драска, опитва се да изскочи от ваната, но при това не издава нито звук. Мъжкар и това си е! След неговото къпане аз вече целият съм мокър и от водата, и от пот. По-нататък нещата олекват, светото семейство в състав тате Приятел, мама Арина и дъщеричката им Карма — американски екзоти — има неутрално отношение към къпането, не го приветства, но и не се страхува от него толкова панически, колкото Айсор. Момичетата, както приляга на дами, не се изтръгват, но се мятат и вият неприятно, просто така, колкото да не си помисля — пази боже, че това им харесва. Приятел мълчи, сумти и ме гледа с ням укор. Последен под душа влиза старият Ринго — сибирски котарак, който за разлика от останалите, незнайно защо обича къпането, стои във ваната съвършено спокойно и дори мърка от удоволствие, а е недоволен и пръхти само когато струйки вода попаднат в очите или ушите му. Въпреки лоялното му отношение към процедурата, Ринго ми отваря най-много работа, защото козината му е дълга, пухкава и трябва не само дълго да се мие, но и грижливо да се подсушава със сешоар, като същевременно се разресва, инак ще се сплъсти. Докато водната част ми отнема един час за всичките пет котки, за сушенето и разресването на Ринго, отиват още час и половина. Той не обича да го сушат, страхува се от сешоара, ужасно мрази гребените, така че аз прекарвам този час и половина в повече от странна поза, наречена „стискане с крака, седнал на пода“. Невъзможно е да държа котарака с ръце, защото в едната стискам сешоара, включен на най-слабата мощност, а в другата — омразния гребен. Господ не ми е дал трета ръка. А е трябвало. Би могъл да предвиди такава резервна част специално за любители на котки, много щеше да ни е полезна.
Обикновено след петнайсет-двайсет минути, прекарани в позата „стискане с крака“, кръстът започва зверски да ме боли, но този ден толкова бях потънал в мисли за моите старци, че не обърнах внимание на болката. Затова пък, когато Ринго бе пуснат на свобода, май вече бях разбрал какво трябва да направя.
Старците трябва да имат клуб. Или не клуб, наричайте го както искате, но някакво място близо до домовете им (защото са старци и им е трудно да ходят надалече), където да могат да се срещат и да общуват и където биха могли да провеждат и някакви развлекателни мероприятия. С какво и как да се развличат старците — това е отделен въпрос, ще го обмисля по-късно. Първият въпрос е за помещението. Вторият — за парите. Да речем, че успея да издействам безплатно помещение от общинските власти (което, разбира се, е малко вероятно, но има шанс), но то трябва да се обзаведе, да се поддържа, да се купува минимално необходимото, та дошлите на седянка старци и старици да могат поне да пийнат чай и да изядат един-два бонбона. Бюджетът никога няма да задели пари за това, ясно е като бял ден, значи трябват спонсори. Кой може да стане спонсор? Състоятелни пенсионери, които имат пари, но им липсва общуването? Възможно е. Само че в моя район няма такива. В съседния район, при моето приятелче Валка Семьонов, старши участъковия на нашия квартал, има един стар академик, лауреат и заслужил деец на всякакви науки, собственик на огромен апартамент и извънредно скъпа колекция порцелан, той сигурно има доста пари, но цялото това наше начинание не може да го заинтересува, защото точно той не страда от скука, в дома му винаги е пълно с хора — роднини, ученици, последователи, колеги, колекционери — и това за Семьонов е непресъхващ извор на главоболия. Колкото повече хора посещават апартамента, от който има какво да се открадне, толкова по-висок е рискът. Валка поне двайсет пъти е ходил при този академик да го увещава да си сложи желязна врата или поне видеодомофон, в краен случай — аларма, но все напразно. Упоритият старец не искал и да чуе за такива неща, понеже бил (незнайно защо) абсолютно сигурен, че точно него никой нямало да се захване да обира — той почти не излизал от къщи. Деликатният Семьонов дори не смеел да намекне, че обирите не се вършат задължително в отсъствието на домакините, а присъстват ли те, може да се организира и убийство…
С една дума, след като здравата поразмишлявах, стигнах до извода, че на първо време спонсор на собственото ми начинание трябва да стана самият аз. Че кой друг, ако не аз? Идеята е моя, имам и пари. Ако след време се намерят и други желаещи да участват в осигуряване живота на старците на моята територия, ще бъда щастлив, но няма да седя и да чакам такива желаещи да се появят. Така може да чакам с години. Защото никой от нищо не се интересува, така че работата няма да се свърши сама. Все някой трябва да направи първата крачка и да започне. Защо този човек да не бъда аз, в края на краищата нали мен ме боли за моите пенсионери, тогава кой, ако не аз, трябва да започне да се бори с тази болка? Никой няма да го направи вместо мен, а и никой не е длъжен.
