— Не, Абдул, не искам пари. Аз сам ще ги спечеля. Искам да поговориш със собственика на фирмата, която е готова да ми даде помещението. Прекалено много иска за пренаемането. Каквото можах, направих, но пак се получава скъпо. Ти си богат човек…
— Ти недей да ми броиш парите — рязко ме прекъсна Абдул.
— … имаш ценности — продължих аз, сякаш не го бях чул, — уважаваш старостта. Руснакът не я уважава, но ти — да. Собственикът на фирмата каза, че не може да намали цената, защото трябва да плаща на теб. И моята молба към теб е: кажи му, че ще му вземаш по-малко, докато той ми дава под наем помещението. Помогни ми да намаля наема, инак просто няма да се справя. А делото е нужно.
— Нужно е — съгласи се Абдул. — Но защо да е за моя сметка?
— Не само за твоя, и за моя — възразих аз. — За моя дори повече. Той иска двайсет и пет хиляди годишно. Аз мога да намеря само двайсет. Намали му вноската с пет хиляди в моя полза.
— Добре, да речем, че го сторя. А от къде ще вземеш останалите пари?
— От джоба си.
— Интересно, откъде имаш толкова пари? — присви очи Абдул. — Щото се пишеш честен, не си цапаш ръцете. Или хората ме лъжат?
— Не, не те лъжат — позасмях се аз.
— Лъжат, лъжат — каза той убедено. — Аз всичко виждам — каква кола караш, какви дрешки носиш, — всичко виждам аз, не можеш ме измами.
Аз нямах и намерение да го мамя. Нарочно се бях облякъл така, че Абдул да види: не съм беден човек, а според неговите представи това трябва да означава, че съм човек сериозен и той може да си има работа с мен.
— Аз не броя твоите пари и ти недей да броиш моите. Виждаш, имам кинти, а от къде са — моя си работа. Но аз съм готов да ги дам. И много разчитам да се отнесеш с разбиране към молбата ми.
— И за какво ми е това? Каква ще е моята полза?
— Ще спиш по-спокойно — засмях се аз. — Ще си спомняш за родителите си и ще мислиш, че си извършил добро дело, току-виж, и на тях там някой им помогнал да си живеят старините по-леко.
— На своите родители помагам аз, не чакам помощ от никого.
— Е, ти имаш късмет, Абдул — въздъхнах аз, — не всички са способни като теб, не всеки умее да прави пари. Аз например не умея, а пък ми е жал за старците. Благодаря за вечерята, ще тръгвам. Ще смятаме, че съм те помолил, но ти си ми отказал.
Попих устните си със салфетката и станах, но не бях направил и две крачки, когато чух:
— Чакай, капитане, не сме свършили.
— Така ли? — Обърнах се и направих учудена физиономия. — Че какво друго?
Разбира се, учудването ми беше фалшиво, аз всичко разбирах. Абдул безспорно беше готов да направи това, за което го помолих, но му се искаше да се поунижавам, да го поврънкам, да започна да му обещавам нещо, а още по-добре, да започна да го заплашвам — и тогава той би се повеселил на воля, присмивайки се на моите смешни заплахи и придружавайки всичко това с оскърбителни нападки. След като си направеше кефа, той — хайде, от него да мине — щеше да се съгласи да изпълни покорната ми молба, но пък тогава щях да му остана длъжен. Щях да бъда принуден да му връщам дълга — естествено не с пари, а с услуги, — а аз никак, ама никак не обичам това. Като завърших разговора в позиция на равноправен партньор, аз ловко избегнах възможности да попадна в положението на „длъжник“ на Абдул.
— Седни — бавно изрече той, като ме пронизваше с тъмните си лъскави очички, — пийни още кафе, уважи ме.
Е, това вече бе съвсем друго нещо. Като представител на престъпна групировка Абдул не ми е симпатичен, все пак с него живеем от двете страни на една барикада, но не мога да не призная, че той не е леке и с него човек може да се разбере. Той има една малка слабост: при цялата си твърдост в отношенията с хората, които рекетира, Абдул обича да се чувства благодетел и меценат и аз разчитах именно на тази негова слабост, когато реших да се срещна с него. С други думи, той не беше алчен. Просто не можеше да понася някой от околните да не признава властта му.
С една дума, разбрахме се.
Следващата ми стъпка беше разговор с Борис Безрядин, продуцент на няколко популярни рок групи. С Борис, жена му Светка, моя много стара и близка приятелка, и двете им деца живеехме в един блок, само че те бяха в друг вход, така че отношенията ни бяха не само делови и приятелски, а почти семейно-роднински. Два-три пъти седмично аз прескачах до Светка ту да обядвам, ту да вечерям, когато ме мързеше сам да си сготвя. Пак тя безотказно ми помагаше за котките: ако заминавах за някъде, ходеше при тях да ги храни и да провежда необходимите санитарно-хигиенни мероприятия — като чистенето на легенчетата им например.
— Боря, трябват ми пари. Много пари — започнах още от вратата.
— За какво са ти?
Обясних му. Наемът за една година беше само половината ми грижа: помещението трябваше да се ремонтира, да се обзаведе с всичко необходимо, нужно бе да се купи телевизор с голям екран, например „Пайниър“. Бях обмислил списъка на разходите — беше застрашително дълъг, и сега разговарях с Борис съвсем конкретно.
— Ти разполагаш ли с нещо? — попита той, когато приключих с излагането на грандиозния си план.
