Започнах, както си му е редът, с посещения при началството. Началството ме слушаше с половин ухо, разсеяно кимаше и пестеливо обясняваше, че с нежилищния фонд е много трудно, че няма място дори за задължителните общински служби, а за аренда не може и да се мечтае: никой не разполага с такива пари. След един месец подобни посещения разбрах, че по този тротоар съм направил каквото мога и е време да мина на отсрещния.
На моята територия има няколко фирми, които са взели под аренда доста просторни помещения в дву- и триетажните блокчета, така че защо да не си поговоря с техните собственици за пренаемане на малка част от техните помещения? Естествено нямаше и да поглеждам към фирмите, които ремонтираха блокчетата си отвън, а вътре всичко изпипваха на световно ниво, но виж, в по-скромните спокойно можех да пробвам. Като участъков бях длъжен да обърна специално внимание именно на организациите, които имат известни търкания със санитарните органи и пожарната инспекция. Внимателно прегледах записките си — както нанесените в специални „паспорти“, така и направените на хвърчащи листове и в работния ми бележник, и избрах две, както ми се стори, перспективни фирми. С едната от тях не успях да се договоря: те имаха излишни площи, но разпръснати, тоест по една стая на различни етажи, в другата обаче извадих късмет. Оказа се, че имат още незаета и доста прилична част от първия етаж, приблизително сто квадратни метра. Пренаемането на тези сто квадрата щастие, собствениците оцениха на трийсет и пет хиляди долара за година, което беше напълно човешка цена, като се имат предвид местоположението и съществуващите в Москва цени, но прекалено висока лично за мен. След разговора за пожарната инспекция и моите собствени възможности да регулирам наличния конфликт, цената слезе до трийсет хиляди, а след като задушевно си побъбрихме колко би било добре за служителите на фирмата да бъде организиран собствен стол и колко лошо би било санитарната инспекция до безкрай да смуче кръвта на ръководството, като намира нови и нови недостатъци и заплашва стола със закриване, цената падна с още пет хиляди. Но и двайсет и пет хиляди бяха множко за мен.
На другия ден се облякох по-прилично, тоест извадих от гардероба на пръв поглед обикновени дрешки — панталон, риза и джемпър, но за хора, които разбират. А човекът, с когото смятах да се срещна, беше от разбиращите. Не уважавах този човек, но го познавах отдавна и доста добре, защото какво уважение може да съществува между участъков милиционер и тартор на групировка, която „държи“ района, а от друга страна, макар и лош участъков, нямаше да струвам и пукната пара, ако не познавах този човек и не знаех за него разни работи. Този човек, на име Абдурахманов и с прякор Абдул, беше възпитан в любов към роднините си и в стремеж да помага на всеки от тях, което за народите на Кавказ е напълно естествено, а за мен — изгодно. В дадената ситуация, разбира се, Абдул обичаше всички роднини да са му под ръка, неговите трети, четвърти и пети братовчеди, техните бащи и братята на бащите бяха окупирали в нашите околности цялата търговия на дребно, с която се занимаваха самите те, и всички останали видове бизнес, който редовно рекетираха. Ето защо не беше голям проблем да влезеш при Абдул — достатъчно бе само да се отбиеш в някой магазин и да кажеш няколко думи на управителя му. След около три часа получих отговор: часа и мястото на срещата. Въпреки кавказкия си произход, Абдул предпочиташе източната кухня и беше определил за място на нашите преговори ресторанта, наречен „Чайна“.
Всички церемонии, които задължително придружаваха преговори от този род, ми бяха добре известни и аз честно ги спазвах. Никакви ръкостискания, но и никакви приказки за работа, докато не е отпита първата глътка и не е погълнат първия залък.
— Не пиеш ли, капитане? — презрително примижа Абдул, като видя как, вместо вино, налях в чашата си минерална вода.
Хайде де, не съм пиел. Аз съм нормален руснак. Но няма да пия с него я! И изобщо шофирам…
— Аз Абдул, още не съм забогатял до там, че да имам личен шофьор — отговорих спокойно. — А днес ме чака доста обикаляне с колата.
— Абе, като те гледам, не си и беден. — И той хвърли онзи характерен поглед не само по моите внимателно избрани дрешки, но и по оставените на масата ключове от колата в кожено калъфче марка „Луи Вюитон“. Кожената галантерия на тази фирма се продава на буквално смайващи цени, едва ли не най-високите в света.
— Колкото за сносен живот, имам — отвърнах философски, — за работата обаче не достигат.
— А аз колко пъти съм ти предлагал да ти помогна? Все отказваш, горд го даваш. Какво, сега друго ли реши?
— Слушай, Абдул — пристъпих аз към въпроса, — твоите родители живи ли са?
— Слава на Аллах.
— На колко са години?
— Не разбирам накъде биеш — намръщи се той.
Обясних му. Абдул слушаше и кимаше, при което дори ми се стори, че кимаше одобрително.
— Значи искаш пари? Колко?
