— Изчакай го! Изчакай го!
— Джийн! Какво да изчакам?
После го чувам. Най-великото пропукване на стъкло, звука от хиляди ледени кубчета пуснати във вряща вода.
— Залегни! — крещя и я свалям до приклекнало положение. Заваляват отломки стъкло. А също и по-големи повърхности, които разрязват и пронизват телата, както брадва сече нечия глава, положена на дръвника.
Хиляди балони се спускат надолу. Червени, жълти и зелени сфери бавно летят към нас. Хиляди обособени движещи се обекти. Точно прикритието, което ни е нужно.
Сиси се раздвижва.
Сграбчвам я за ръката.
— Още няколко секунди, изчакай балоните да ни достигнат.
— Те ще стигнат до нас преди балоните — тросва се тя и сочи към тъмната вълна тела. — По дяволите, Джийн!
— Изчакай…
Хилядите балони стигат до пода и се разстилат по него. И тогава. Неочакван подарък. Вече невъзпрепятствана от безбройните балони и, по-важно, от затъмненото стъкло, лунната светлина струи в залата и озарява всяко нейно кътче.
Ефектът е мигновен. Всеки чифт очи е затворен, всяка длан е притисната към лицето на собственика й, всяка уста надава стонове на болка. Внезапният приток на лунна светлина е по-скоро плашещ, отколкото опасен. Но ни печели прикритие, отвличане на вниманието им и може би петнайсет или двайсет секунди.
Размърдваме се.
Не тръгваме обратно по пътя, откъдето дойдохме. Входовете са задръстени от прииждащи от другите нива. Втурваме се по посока на сцената, като Сиси е отпред. Балоните продължават да падат и да отскачат от всяка повърхност. Избутваме всеки изпречил се на пътя ни. С пълна сила тикаме под носовете им миризмата си, потта си, страха си, отчаянието си. Но вече сме отминали етапа, в който да ни е грижа. Неколцина посягат в отговор, размахват ръце във въздуха с надеждата да ни уцелят с един удар напосоки. Но все още заслепени от интензивните отблясъци на луната, изобщо не доближават целта си.
Сиси залепва длани на сцената, вдига крака и лесно се оттласква нагоре. Аз съм плътно зад нея и също се избутвам. Онова, което виждам от тази по-благоприятна позиция, ме смразява. Партерът кипи от движението на хиляди шаващи тела с балони, подскачащи помежду им. Бледата лунна светлина достига абсолютно навред и къпе вътрешността на залата със зловещо сияние. И тези хиляди тела се устремяват към нас като бурна река.
Ние се придържаме ниско на сцената и се пъхаме под тежките кадифени завеси. Значителното тегло на богато надипления плат е задушаващо и ни притиска, докато пълзим в мрака, напълно дезориентирани.
И ето че се озоваваме зад кулисите от другата страна на завесите. Празно е, всички са се втурнали навън точно преди да заструи лунната светлина. Сиси скача първа на крака и се обръща, за да ми помогне да се изправя. Сега не се налага да се преструва на здрачник и тя си позволява да реагира с естествения си маниер.
— Бързо — прошепва. Вече се долавя движение по сцената. Масите. Изкатерват се на нея. Завесата е разтягана и дърпана в другия й край.
— Накъде? — питам.
Тя се озърта вляво и вдясно, а очите й пламтят в паника. Не знае. Налага се да се раздвижим, да натрупаме дистанция. Не, трябва ни нещо повече от дистанция. Трябват ни изолирани сектори и бариери. Трябват ни врати, водещи към тесни коридори, които да се налага да отварят по пътя си. Необходима ни е плетеница от тесни проходи, прегради, пресичащи се пътеки и стълбища. Ако ни преследват десетина здрачници, въпросните врати и кръстосващи се коридори само биха ги забавили малко; а виж, орда от хиляди би се превърнала в компресирана и непробиваема буца.
— Насам — казвам и я повеждам през най-близката врата.
Сиси мигом схваща посоката ми на разсъждение. Затръшва и заключва всяка врата, през която преминаваме. Стените вибрират, докато тичаме. Въпреки огромното старание, което полагаме, те пак настъпват. По петите ни следват шумове от разбиване на врати, стонове и вопли. От дращене на нокти.
Спираме. Гърдите ни се повдигат учестено, а стъпалата ни горят. По лицата ни струи пот. Воним. Наистина смърдим яко.
— Твърде лесни сме за откриване — отбелязвам с пъхтене.
Сиси поема дълбоко въздух.
— Хайде, трябва да се движим по-бързо.
Чувствам внезапна умора. Не е просто физическо изтощение заради цялото това препускане, а нещо по-дълбоко, нещо, закотвило се сред камерите на сърцето ми.
— Или пък не.
Тя ме поглежда.
— Какво?
— Може би вече се свърши, Сиси. Може би най-накрая се свърши. Не можем да продължим да играем тази игра на котка и мишка. Те ще ни настигнат. Най-много до минута. Неизбежно е.
Тя клати непреклонно глава.
— Не, Джийн. Ще продължим да бягаме. Ще открием път навън. Ще намерим кон.
— Дори да препуска в пълен галоп, конят пак ще е твърде бавен. Знаеш го.
Гневът придава студен израз на лицето й.
— Добре, какъв е твоят план тогава?
— Може би просто трябва да се откажем. Да спрем да бягаме…
