Взирам се във водния таван над мен. Старая се да си представя света отвъд водовъртежа и пяната, където луната и звездите се реят свободно в небето.
Настъпването на деня пълзи с агонизиращо бавно темпо. Водните струи най-накрая са изключени. Разпенената и движеща се повърхност бързо отстъпва място на огледална неподвижност. Не се тревожим, че може да бъдем видени. Сега плаващите тела се движат из басейна на фонтана и ни предлагат прикритие с пелената на смъртта. Наблюдаваме как небето преминава от катраненочерен цвят в светлосив.
Когато зазвучава сирената, оповестяваща изгрева, за нас звънтят райски камбани.
Не е твърде рано дори с минута. Особено за Сиси. Кожата й е станала бледа и е студена като мрамор. Вече от часове трепери почти непрестанно. Обгърнал съм тялото й с моето възможно най-плътно, но аз самият съм почти безчувствен от студа. Като лед, долепен в лед.
И все пак си налагаме да останем потопени още мъничко. Не сме страдали толкова часове в това водно чистилище, за да запратим всичко на вятъра, като изплуваме няколко минути по-рано. Най-накрая, най-накрая, когато отблясъците на зората озаряват небето и плаващите тела започват да димят, ние двамата със Сиси показваме глави, рамене и гърди над водата.
Телата ни тежат цял тон. Като че силата на гравитацията се е увеличила десетократно. Сиси се обляга на мен и се олюлява.
— Сиси?
Тя не отговаря. Тялото й се отпуска и аз я улавям. Нося я до ръба на басейна, като бутам настрани плаващите трупове. От удавените тела се издигат струйки пушек и гнусната воня от разпадането им под слънчевата светлина изпълва ноздрите ми. Полагам Сиси на бетоновия бордюр и отмятам мократа коса от лицето й.
— Сиси?
Отронва нещо неразбираемо. Гърдите й се издуват и тя повръща с лице, обърнато на една страна. Бълва бяла жлъчна течност, после жълта и пак бяла. В продължение на осем часа, прекарани под водата, я е задържала в себе си.
— О, Сиси — шепна и я галя по бузата.
Тя промърморва отново.
Озъртам се. Остъкленият вход на Конгресния център зее, а отпред има изпопадали парчета стъкло. Металните рамки и колони в лобито са изкривени и обезформени, всичко е огънато навън, като че във фоайето е изригнала експлозия. На улицата цари пълен хаос. Във всички посоки са разпръснати сака, счупени очила, шапки и обувки. Навсякъде се валят доказателства за вандалското им препускане из града.
Между небостъргачите се промъкват струи светлина и къпят празните улици. Единствените движения идват от изгубени коне, които тичат без посока. На тях принадлежат единствените звуци, нарушаващи утринния покой. Двойка коне, все още впрегнати в кабриолет, чакат послушно на ъгъла.
Сиси никак не е добре. Дори след като я преместих на слънце, кожата й продължава да става все по-студена, а тялото й да се вдървява все повече. Събирам разни дрехи, нахвърляни по улицата — пуловери, панталони и други такива. Свалям подгизналото й облекло и потръпвам, когато докосвам гърба й. Кожата й е ледена и подпухнала. Бързам да я облека, макар че моите собствени ръце се тресат от студ. Клепачите й пърхат от усилието да ги повдигне.
— Джийн — продумва.
— Всичко е наред — казвам й. — Оцеляхме. Успяхме. Ще се погрижа за теб, Сиси.
— Епап. Намери Епап. — А после клепачите й спират да трептят. Изпада в милостива дрямка.
Бъркам в джоба си и вадя ТекстТранса. В него е проникнала влага и капките изкривяват екрана. Натискам няколко бутона. Нищо. Съсипан е.
Колкото до Сиси: дай й слънчева светлина, дай й топлина, дай й време и скованото й тяло може да се върне към живот. Но най-важното, дай й храна, нещо да подсили организма й.
— Веднага се връщам, Сиси — обещавам, макар че тя спи. Сгъвам едно сако под главата й вместо възглавница и поемам обратно към Конгресния център. В началото съм предпазлив, защото се притеснявам, че вътре може да има здрачници, които да се крият от дневната светлина. Но през отвора на строшеното стъкло на покрива струи светлина и достига до всяко ниво. Никой не би потърсил убежище тук.
Ала също така няма и храна, вече не. Всички щандове и стелажи представляват вече просто деформирани метални рамки. Каквото е останало от храната, размазано е по пода и стените, а суровото месо вече започва да намирисва на развалено. На всяко ниво опустошението е сходно. Където и да отида, не спирам да викам Епап.
Но ме посреща само тишина.
Вече най-горе, в луксозните ложи, впервам поглед надолу към залата; сноповете слънчева светлина падат върху разнебитените седалки и изкъртения под. Нищо не помръдва. Отбивам се за кратко в ложата на Владетеля и прибирам раницата си. Не се надявах още да е там, но тя лежи под дивана точно където я оставих. Пистолетите изтракват един в друг, когато я мятам на рамо.
