— Не мисля. Ето как ще се развият нещата. Ще хукнат след конете и хаосът ще е пълен. Ще бъдат изпотрошени витрини и стотици ще бъдат ранени. Конете ще бъдат разкъсани, а части от тях ще бъдат разпръснати през пет пресечки. После никой няма да има представа какво всъщност се е случило. Стотици ще претендират, че са разкъсали двамата хепъри. Или поне, че са се докопали до някое парченце от нас. Нос, ухо. След това всички просто ще приемат, че сме умрели. На никого няма да хрумне да търси тук.
— Не знам.
От Конгресния център долита звук. Грохот, трошене на стъкло, писъци.
— Нямаме друг избор, Сиси. Ето ги, те идват.
Тя стяга челюст, прескача ръба на басейна и се озовава във водата. Плъзва се до мен и ме хваща за ръката. Заедно заджапваме към центъра на водната площ. В самото сърце сме на съзвездие от дюзи за изтласкване на вода, редици от тях са строени пред и зад нас и ни ограждат като цифрите на часовник. Вода се сипе отгоре ни като силен дъжд. През завесата й успявам да видя тълпата, изсипала се от Конгресния център, след като изравнява със земята остъкленото лоби.
Със Сиси се споглеждаме за един последен път. Дрехите й са подгизнали и са се залепили за кожата й в произволни гънки, а сплъстената коса покрива лицето й. В очите й личи страх. Но тя примигва и ето че решимостта се е върнала обратно. Отварям безпомощно уста. Внезапно имам да й казвам толкова много неща. Толкова много, което да призная и за което да се извиня. Но всичко се развива твърде бързо. Нямам време да изрека каквото и да било.
Правя единственото, за което е останало време, единственото от значение. Целувам я.
Очите й се разширяват. После ги притваря леко и отвръща на целувката, а устните й са така кадифени, и сладки, и нежни.
После се разделяме. Поемаме една последна глътка въздух под открито небе. Заедно се гмуркаме под водата.
Светът ни под водата е истински ад. Струи вода — извисяващи се високо в небето, преди да се забият обратно долу — надупчват повърхността над нас и я разпенват. В басейна се чува глухо буботене.
Твърде тъмно е да зърна ясно Сиси. Тя е само размазано петно в близост до мен. Опрели сме по едно коляно на пода и се държим за близките дюзи, като внимаваме главите ни да не пробият равнината на водата. Единият край на кръглите цилиндрични заглушители е в устите ни, а другият стърчи от водата. Така дишаме. Така ще оцеляваме. През следващите осем часа. Продължителността на периода е невъзможна за понасяне; как ще издържим, немислимо е.
Хиляди се изсипват от Конгресния център и поемат по улиците. Чувствам как енергията им кара водата да трепти и разтриса основите на басейна. Воят им, пищенето и крясъците се сливат в едно общо стенание, което отеква в тъмната вода. Няколко здрачници са изблъскани във водата през ръба на басейна. Виждам ги как размахват ръце; после, след като нивото на водата надвишава линията на челюстта, крайниците им се укротяват, а телата им изведнъж се отпускат и те потъват до дъното. Минута по-късно бавно изплуват на повърхността, вече удавили се. Вълните избутват плаващите трупове надалече от нас и милостиво ги държат притиснати към стената.
Грохотът постепенно затихва. Трамбоващите крака са се отдалечили от Конгресния център и преследват конете, чиито очи досега са се извъртели назад, ушите им са прилепнали плътно към главите, а от устите им излиза пяна.
В рамките на следващия час двамата със Сиси се адаптираме. Заклещваме стъпала в няколко извити тръби и сме се проснали успоредно на осеяния с пръски воден таван. Тази поза позволява на телата ни да починат и намалява напрежението в шиите ни. И като се имат предвид другите плаващи мъртви тела — било то и по периферията на басейна, — всъщност не се набиваме на очи толкова много, ако изобщо е възможно да бъдем забелязани при всички тези отблясъци и водни струи. Свързваме телата си, като сключваме длани един с друг.
Часове по-късно тълпата се връща. Хвърлям бърз поглед, като бавно подавам лице малко над повърхността на мястото, където разплискването е най-силно и виждам хиляди да кръжат из откритото пространство пред Конгресния център. Вълнението от тазвечершното събитие е осезаемо и наелектризира въздуха. Представители на медиите са се развилнели с пълна сила, вземат интервюта, правят снимки.
Потъвам обратно под водата. Ще поемаме ситуацията на порции, секунда след секунда. Ще се мъчим да не мислим за студа, сковаващ костите ни или за безкрайните часове пред нас. Стискаме ръце по-здраво, а левият й крак се плъзва около моя. Затварям очи. Усещането за изтощеното й тяло, плаващо в близост до мен, за изтръпнала й ръка в моята, всичко това ми действа като язвително обвинение.
Ако само бях стрелял, мисля си. Ако само…
Тогава не би била в плен на този воден кошмар. Ако само бях запратил куршум в черепа на Ашли Джун, както се заклех да сторя. Животът и топлината постепенно се изцеждат от Сиси, а хватката на пръстите й отслабва с всеки изминал час.
