Тя посяга към мен. Решавам, че ще направи нежен жест, като да отмести бретона ми встрани или да погали бузата ми, или да докосне ръката ми. Вместо това ми зашлевява шамар.
— Какво…
— Запази речта в стил „жали ме, докато аз доблестно се самоубивам“ за някой друг. — Удря ме с юмрук в гърдите. — Спри да мислиш само за себе си! Помисли за Епап! Помисли за Дейвид! — Очите й пламтят. — Помисли за мен.
— Сиси…
— Ще се борим, Джийн. Ще се борим до край. Никога няма да се предадем доброволно. Не и докато други хора зависят от нас. Не и докато още имаме шанс.
— Няма никакъв шанс! Разбираш ли? Дори да се измъкнем на улицата, после какво? Къде ще отидем?
— Ще го измислим! Ще импровизираме. Умеем да мислим бързо в движение, двамата заедно с теб. Винаги сме постъпвали така, Джийн. Няма да паднем без борба! — Хваща ръката ми, но в допира й няма топлота. Долавят се само енергичност и решимост.
— Добре — отговарям. „Да се измъкнем на улицата“, каня се да кажа, но тя вече ми е обърнала гръб и тича по коридора.
Откриваме излаз навън по-лесно, отколкото очакваме. В края на следващия коридор се натъкваме на табелка с надпис „Изход“. Оттам нататък е просто. Следваме стрелките от една табела до друга, докато не достигаме до стълбище, слизаме по него, преминаваме през една странична врата и тя ни изплюва на улицата.
Тук навън, под пълната луна, е тихо и спокойно. Всички са вътре за голямото шоу. Долавя се само тиха музика, носеща се от колоните на фонтана, озвучаваща продължаващия воден спектакъл.
Мисля, че този неочакван покой изненадва и Сиси. Тя спира и вдига задъхано поглед към небето. Но само за един миг.
— Няма облаци — отбелязва. — Лунните лъчи ще дразнят очите им. — Затичва към редица коне, завързани в една странична улица. — Хайде, Джийн!
Трябва да има някакъв друг начин. Този план, изчерпващ се с бягство чрез езда, е фатално погрешен. Всеки би могъл да го прозре. Ние воним. Миризмата ни ще остави диря, която те лесно ще последват. Ще сме свършени, преди да сме изминали петнайсет пресечки.
Друг начин, друг начин, трябва да има друг начин.
— Джийн! — крясва Сиси, докато развързва два коня.
Хвърлям поглед към другия край на улицата. Извисяващи се небостъргачи. Смъртоносни капани, които не предлагат никакъв изход. Безполезни като надгробни плочи.
— Джийн!
Избавление обаче има. Чувствам го със съществото си. Но просто не успявам да го видя. Още не. Трябва ми време.
— Качвай се, Джийн! — Тя вече седи на седлото на единия кон и ми води втория, за да направя същото. — Джийн!
— Почакай, дай ми време…
— Не! Джийн, трябва да…
— По дяволите! — крясвам и се тръсвам върху коня. Поемаме в галоп по улицата, а бетонът под нас се мержелее. Завиваме зад ъгъла, отминаваме Конгресния център и водния спектакъл.
— Накъде, Джийн? — крещи Сиси до мен.
И най-накрая го виждам.
— Спри, Сиси! — извиквам и дърпам юздите. — Доверяваш ли ми се? — питам, докато тя насочва коня си към мен. Скачам от седлото.
— Какви ги вършиш?
— Ако ми имаш доверие, слез от коня.
— Пак ли ти се въртят идеи за самоубийство…
— Това е идеята ми за оцеляване. Единственият ни шанс да зърнем изгрева на слънцето утре.
— Какво…
— Няма време, просто ме следвай. — Отривам потното си лице и ръце в коня и го осейвам с капки слюнка.
— Какво те прихваща?
— Просто прави, каквото правя аз, Сиси! — нареждам й, докато шляпвам хълбоците на коня и го отпращам галопираш, при което той оставя диря с моята миризма след себе си. Ще хукнат след него. Стига, разбира се, да не доловят реалната ми миризма.
Сиси скача от коня си и постъпва по същия начин. Пот и слюнка са втрити в кожата му. Потупва коня по задницата. Той също отпрашва в галоп, но по различна улица. Още по-добре.
Затичвам се. Посоката ми изненадва Сиси, защото не се отдалечавам от Конгресния център. Втурвам се право към него. Докато спринтирам, вадя пистолета и отстранявам заглушителя. Пускам пистолета и той издрънчава на пътната настилка.
— Заглушителят ти, Сиси! Пазиш ли го още?
Тя примигва, а после вади заглушителя от джоба си. Лицето й е олицетворение на объркване и съмнение.
Достигаме басейна с фонтана. Но вместо да го заобиколя, аз прескачам бордюра и се хвърлям във водата. Нивото й достига до раменете ми. Завъртам се. Сиси се взира невярващо в мен, а после поглежда надолу към заглушителя. Челюстта й увисва.
— Това е единственият начин, Сиси. Само така ще прикрием миризмата си. Няма да се сетят да търсят тук. Разплискването на водата, фонтаните, вълничките, отражението на луната, всичко това ще ни прикрива. Стига да останем потопени.
Тя отново поглежда към заглушителя. Кухият цилиндричен заглушител. С дължина на сламка за пиене.
— До изгрева ли?
Кимам, фини капки валят върху нас и ни мокрят.
— Ще проверят тук.
