— Виждам, че гневът е оказал твърде неблагоприятно влияние на добрите ви маниери — отвърна Сюркуф. — Собствено не е необходимо тук да обяснявам на когото и да било подбудите за моите заповеди и действия, но като се съобразявам с вашите болни мисловни способности, ще благоволя да ви дам някакво обяснение. Да, международното право съществува, но именно това международно право забранява на един корсар, снабден с пълномощно писмо, да бъде пират. Но то повелява на всеки честен капитан да се отнася към всеки пират като към пират, тоест като към морски разбойник. Абсолютно безразлично ми е дали имате пълномощни писма. Разполагам с доказателства, че нападате беззащитни заселници и убивате мирни моряци, въпреки че ви се предават без никаква съпротива. Знам, че дори водите война, безмилостна война срещу свещеници, които нямат никакво друго оръжие, освен словото, което учи на любов и съветва хората. Не мога да уважа вашите пълномощия, защото сте морски разбойник, а не privateer. Ще трябва да откажа да ви дам и удовлетворение, защото сте човек, който стои извън законите на честта. Не се страхувам от отмъщението ви. И накрая искам да отбележа, че не се виждам задължен да ви предам в най-близкото пристанище. По-скоро имам правото да окача на мачтата всеки пират, без да се церемоня много. И без това говорих вече дълго с вас. Накратко съдбата ви е следната: ако отговорите на въпроса ми, ще бъда склонен да ви предам като пленен пират на губернатора на най-близкото френско владение, което се намира на пътя ми. Но ако продължите да мълчите, ще наредя най-напред да ви бичуват, след това да ви прекарат под кила (В миналите векове моряците са били наказвани с прекарване под кила на кораба. Б. пр.) и най-после, ако и това не даде резултат, ще ви обесят на реята.
— Опитайте се! — извика Шутър, обезумял от гняв. — Скъпо ще ви струва!
— Лейтенант Ервияр, започвай! — заповяда Сюркуф. По знак на лейтенанта Шутър бе сграбчен от шест яки ръце и повлечен към предната палуба. .
— Бога ми, той ще се осмели да го стори! — чуха го да вика. -Отведете ме обратно, ще говоря!
Върнаха го обратно и като скърцаше със зъби, той призна, че сутринта на същия ден бил предал свещеника на дайаките от Сакуру.
— А какво получихте? А-попита Сюркуф.
— Торбичка със златен прах, която ще намерите в желязната ми касетка — гласеше отговорът.
— Къде живеят тези дайаки?
— На един час път от устието на рекичката, като се върви нагоре по течението.
— Добре! Ще ви кажа още само това, че ще ви предам, в случай че успея да получа пленника невредим. Ако са му сторили и най-малкото зло, ще ви обесим тук на място. Следователно във ваш интерес е, ако последвате подканата ми, да ми посочите един от вашите хора, подходящ да отиде като пратеник при дайаките. Ще вземе и торбичката със златото, но с него ще тръгнат и двама души, които са свикнали да общуват с тези туземци. Кого да изпратим?
— Помощник кормчията Харкрофт.
— Това ни стига. А сега ще ви представя един храбър мъж, който е изпитал на собствения си гръб вашето пиратство. На него трябва да благодарим, че така бързо и успешно ви открихме.
Той направи знак, хората се отдръпнаха настрани и се откри фигурата на немеца.
— Холмерс! Подлецо! — извика пленникът и вдигна юмруци, за да се нахвърли върху него, въпреки че ръцете му бяха вързани. Но веднага го хванаха и по заповед на капитана го отведоха на „Сокол“…
Щом се зазори, една лодка се отдели от кораба, за да откара тримата пратеници на сушата. Харкрофт беше признал, че той беше преговарял с вожда на дайаките, Карима, а другите двама мъже, които тръгваха с него, разбираха достатъчно малайски, за да могат да се справят със задачата си.
Бяха се уговорили Сюркуф да чака до обед и ако дотогава не се върнат, да им се притече на помощ. Немецът Холмерс каза, че бил слизал на това място при предишния престой на Шутър и познавал достатъчно околността, за да може да служи като водач. По негови данни и сведения капитанът можа да нахвърли една скица на местността. Въпреки че бяха заедно отскоро, той вече беше успял да обикне този човек. Меланхолията на немеца беше последствие от неговия копнеж по отечеството, което обичаше от все сърце и където не можеше да се върне, защото беше дезертьор.
Уговореният срок изтече, без тримата пратеници да се завърнат, и така Сюркуф се видя принуден да се приготви за военна експедиция на сушата. Той предаде командването на двата кораба на лейтенанта и сам застана начело на двадесетте души, които бяха избрани да слязат на брега. Въоръжиха се добре и въпреки голямата горещина бяха принудени да навлекат по три чифта дрехи, за да затруднят проникването на отровните стрели на дайаките. Корабите се отдалечиха от острова и хвърлиха котва близо до брега, където трябваше да слязат, за да могат в случай на нужда да обстрелват крайбрежната ивица. После лодките потеглиха, за да спрат в залива, който се образуваше от устието на малката, вливаща се в морето река.
