На брега имаше тясна пясъчна ивица без никаква растителност. След нея обаче започваше гъста девствена гора, в която виещите се растения утежняваха придвижването извънредно много. Ето че вниманието им бе привлечено веднага от едно дърво, високо почти четиридесет метра с обиколка на ствола от около седем метра. Бялата му кора беше напукана, а плодовете му имаха големината на слива. Това беше страшният анчар, чийто млечен сок предизвиква болезнени отоци само чрез изпаренията си. Този млечен сок е прословутата отрова похонупас, за която се съчиняват толкова ужасни неща. Разправя се, че само в „Долината на смъртта“ на Ява имало цяла гора от дървета анчар и на много мили наоколо въздухът бил така отровен, че не виреели нито дървета, нито храсти, нито трева, а всяко живо същество, попаднало по-наблизо, било осъдено на гибел. Но това не е вярно. Анчарът се намира и в горите на Индийския архипелаг и човек трябва да се пази само от допира с отровата му, както и от по-продължителното влияние на изпаренията му.
По този великан нагоре пълзеше увивно растение, дебело колкото човешка ръка, което на значителна височина оставаше абсолютно гладко, но после се покриваше с елипсовидни листа и зеленикаво бели цветове, които изпускаха аромат, подобен на жасмина. Това беше явайски strychnos tieute, от кората на чиито корени се вади отровен сок, известен под името упас-четек или упас-радша. И при най-малкото нараняване той довежда до силни гърчове и до болезнена смърт.
Наблизо растеше масово индийски галгант alpinia galanga, висок около два метра, с меки мъхнати листа, дълги по един лакът; цветовете му образуваха червеникаво бели кичури. Наоколо се виждаха див касамумар-ингвер и храстоподобното растение capsicum.
От тези пет растения, както и от някои други, жителите на Индийския архипелаг приготвят прословутата си отрова за стрели. Тя се прави по следния начин: взима се известно количество сок от анчар, една десета част от това количество сок от галгант, също толкова сок от касамумар-ингвер и змийски корени, сокът от една глава лук, фино стрит чер пипер и всичко това се смесва. После се прибавя сок от кората на корените на явайския strychnos tieute и семена от capsicum, което предизвиква силно кипване. Щом престане отделянето на мехурчетата, сместа се филтрира и отровата е готова. Ако се погълне, тя предизвиква по правило най-много силно повръщане, но ако попадне в досег с кръвта, има бързо смъртоносно въздействие.
Гъстата гора се обитаваше и от едри животни; моряците разбраха това от широката следа на носорог, която водеше нагоре покрай рекичката и се срещаше с многобройни подобни дири. Водачът Холмерс тръгна по тези следи. Опасното положение изискваше да има авангард, ето защо Сюркуф изпрати напред пет човека, които трябваше да оглеждат пътя и околността.
Бяха се придвижвали близо половин час, когато предният отряд им направи знак, че е забелязал нещо особено. Останалите ги догониха бързо. Озоваха се на едно място, където съвсем близо до брега на рекичката се срещаха няколко пътечки, образувани от носорози, като по този начин се беше разкрило сравнително свободно място. Отдясно то се ограничаваше от реката, отляво — от гъстата девствена гора, а напред беше препречено от… многобройни редици въоръжени дайаки, които бяха заели и другия бряг на рекичката. Те размахаха копията и тръбите, с които издухваха стрелите си, като нададоха силни крясъци.
— Ето — обади се боцманът, който беше въоръжен с карабина и огромен кривак, — ето че са ни препречили фарватера ((хол.) — безопасен път за плавателен съд, обикновено определен с някакви знаци. Б. пр.). Мисля, че трябва да опънем платна и да ги прегазим, капитане!
— Не — отвърна Сюркуф. — Все още не знаем дали са настроени приятелски, или враждебно.
Той остави повечето от хората си назад и закрачи напред с Холмерс и още трима моряци, докато се озова на около тридесет, четиридесет метра от малайците. Можеше да се чувствува сигурен, защото неговите хора, останали зад гърба му, можеха много лесно да достигнат дайаките с куршумите си. Когато туземците забелязаха какво прави той и от техните редици се отделиха петима. Един от тях вдигна копието си и извика:
— Ада туан-ку?
Тези думи означават: „Кой си ти, господарю мой?“ Те изразяваха учтивост и затова можеше да се предположи, че дайаките не таяха неприятелски намерения. Сюркуф беше вече понаучил малайски дотолкова, че можеше да отговори:
— Аз съм предводителят на тези хора. Какво ви води насам?
— Искаме да те посрещнем — гласеше отговорът.
— А откъде знаехте, че ще дойдем?
— Казаха ни тримата мъже, които си изпратил при нас.
— Къде са те?
— Останаха само двама и те са наши пленници.
— Защо?
