Тя се задълбочи в проучване на „мецанина“. В повечето от случаите на подготовка на една ПОП финансирането включва три пласта. Подобно на сандвич. Най-горният слой се състои от собствени фондове. Най-долният — от банкови кредити, а по средата, на мястото на шунката, се намира така нареченият „мецанин“. В конкретния случай „мецанинът“ беше обзаведен — класически подход, прилаган от години насам — с облигации, наричани понякога неуместно „облигации с повишен риск“, със средства, инвестирани от управителите на частните пенсионни фондове (общо шест), и с капитали, предоставени от инвестиционни фондове. Зенаид съсредоточи вниманието си върху тях. Не й беше известен нито един.
— Хрумна ми странна идея, Алекс. Разказах ти за онзи Моралес, в Милуоки. И двата пъти, когато го видях да внася пари — и всеки път под десет хиляди долара, той поиска от банката да ги преведе по сметка на някакви обществени инвестиционни фондове. Интересно щеше да бъде, ако ги бяхме открили в този списък.
— Няма ли ги?
— Не.
— Съвпадението би било наистина невероятно.
— Безспорно.
Алекс беше започнал да съставя списък на адресите на всички инвеститори, вложили капитали в „мецанина“. И тук бе налице подчертано разсейване: само два от частните пенсионни фондове бяха със седалище в Ню Йорк. Останалите четири се намираха в отдалечени щати като Уошингтън, Луизиана, Южна Каролина и Южна Дакота.
— Мога още утре да навестя двата нюйоркски фонда и да се опитам да подразбера това-онова.
— Няма да има полза. Управителите на шестте фонда пласират общо повече от трийсет милиарда долара на финансовите пазари. Двамата, които ни интересуват в Ню Йорк, са инвестирали малко над осемдесет милиона. Дреболия!
И ако изобщо ни отговорят, то ще бъде с общи приказки от сорта: „Ами вложихме там малко от нашите парици, тъй като сметнахме, че не би било зле да го сторим.“
Оставаше да се проучи най-горният слой на сандвича: капиталите, хвърлени в битката от изпълнителите на ПОП, както и самите изпълнители. Четири компании и три имена. Човекът, който пръв бе обявил, че държи пет процента от акциите на „Обауита“, се казваше Рандолф М. Харкин III. Беше калифорниец от Сан Диего. Говореше се, че „струва“ сто и двайсет милиона долара, по-голямата част от които дължеше на труда на дядо си и баща си, Рандолф М. Харкин I и II. През повечето време живееше на разкошната си яхта. Алекс бе изнамерил в различни вестници снимки на въпросното лице, излегнало се на кърмата на яхтата си, нейде в Кортесово море. Бе трийсет и две годишен. И не беше рейдър, или поне не толкова известен рейдър като Т. Бун Пикънс, Роналд Перълман, Карл Айкан, Ъруин Джейкъбс, Джефри Стейнър, Сал Стейнбърг, Нелсън Пелц, Бас или Джими Голдсмит. При все това две години по-рано предприел рейд срещу един конгломерат, специализиран почти изключително в производството на фармацевтични продукти (основната дейност на династията Харкин).
Без успех. Отбранителната мощ на „мишената“ се оказала твърде сериозна, а и самата атака, според „Уолстрийт Джърнъл“, не била проведена особено умело. Някои специалисти изказали предположението, че нападателят е проявил, в една или друга степен, признаци на чиста проба кретенизъм. За сметка на това разработил много по-добре стратегията на своята ПОП срещу „Обауита“ (а и нищо чудно бившето ръководство на ОДУ да не се защитавало чак толкова яростно). Така или иначе, този път Харкин успял. Без особени проблеми. Разгорялата се битка далеч не била от онези, в които противниците проявяват еднакво ожесточение. Ръководителите на ОДУ се предали почти без бой.
— Нормално ли е това, Зенаид?
— Ръководителите на една „мишена“ да не се отбраняват както трябва? Защо не? Не всекиму е дадено да бъде едновременно интелигентен, упорит, готов да отблъсне всяка атака, склонен да заплати цената на една ефективна защита и решен по-скоро сам да потопи кораба си, отколкото да капитулира. Всъщност в значителната си част ръководителите на големите компании заемат чисто синекурни длъжности. Получават царски заплати, ползват се с извънмерни привилегии — самолетът на компанията ведно със стюардесите например, за да отидат на риба в Норвегия или пък на лов в Полша или Испания — и изобщо не им пука за дребните акционери. „Изборите“ в управителния съвет се произвеждат най-често чрез кооптиране. С други думи, избират се помежду си, по приятелски, твърдо решени дискретно да запазят за себе си цялата баница. И с течение на времето се изнежват. Доста от тях дори не са акционери на собствената си компания — или ако са, то в смехотворни пропорции, — което обуславя почти пълната липса на интерес към дребните акционери, а в най-общи линии й към пазарната цена на компанията им. Така че една умело осъществена атака, която освен това ги заварва неподготвени, ги принуждава бързо да вдигнат бяло знаме. Впрочем те разполагат с парашути.
— С парашути?
— Мерки, гласувани от управителния съвет — тоест от тях самите, — които предвиждат в случай на лишаване от собственост да им се изплатят компенсации, възлизащи нерядко на милиони долари.
