Макартър сви рамене. Беше готов да яде каквото и да било, стига да не е на обществено място. По време на предишните си срещи на високо равнище с Лодегър на два пъти се бе видял принуден да му напомни това свое изискване. Продължи нататък, до края на галерията. През тесни остъклени отверстия забеляза на долния етаж редица от малки стаи, където Мравки — вложители получаваха съответните суми. Всеки от тези мъже — сред тях имаше много латиноамериканци и това силно подразни Макартър, който не одобряваше използуването на прекомерен брой доскорошни имигранти за осъществяването на банковите депозити, — та всеки от тях получаваше пет пачки и, естествено, името и адреса на финансовата или банкова институция, в която трябва да вложи сумата. Всяка пачка съдържаше приблизително десет хиляди долара, но никога повече (в Съединените щати вложителите по сметка на сума от десет хиляди долара нагоре са задължени да заявят самоличността си и да посочат номера на социалната си осигуровка), като точната сума се определяше от компютър, за да се избегнат идентичните влогове.
— Мравките — вложители едва-що започват работа. Тук идват само най-сигурните от тях. Повечето „зареждат“ в специални пунктове в различни градове. Все така в името на разпределението на риска.
— Колко Мравки общо?
— Само за депозитите и в сектора, включващ единайсет американски щата и Канада — Център, две хиляди сто и петдесет. Всички са женени и имат деца — това е най-важният критерий при подбора им. Така се контролират по-лесно.
Всеки от тях прави дневно пет вложения, а понякога, но по-рядко, шест или седем. Може да се каже, че седмично се реализират средно двайсет и шест депозита. Или двеста петдесет и осем хиляди и седемстотин долара, умножени по две хиляди сто и петдесет…
— Петстотин петдесет и шест милиона, двеста и пет хиляди — каза машинално Макартър, който бе направил изчислението съвсем неволно. — Всяка от вашите Мравки депозира дневно трийсет и пет хиляди петстотин трийсет и пет долара и седемдесет и един цента и четири десети.
— Умножени по две хиляди сто и петдесет за десет работни дни…
Този път Макартър премълча. Следеше с поглед една от Мравките долу — дребен мъж, чийто единствен отличителен белег беше липсващият показалец на лявата му ръка.
Така че цифрата обяви Лодегър, след като прибегна до помощта на джобния си калкулатор:
— Седемстотин шейсет и четири милиона седемнайсет хиляди осемстотин и петдесет.
На долния етаж дребният, мургав, мустакат и набит мъж напъха в една платнена торба петте пачки и списъка на петте банки, в които трябваше да внесе парите, и излезе.
— Случвало ли се е някоя от вашите Мравки-вложители да се опита да присвои парите?
— За последните четиринайсет месеца се престрашиха двама — разсмя се Лодегър. — Хората на Ел Сикарио ги откриха, при това не само тях, но и семействата им.
— С колко… да речем контрольори разполага Ел Сикарио?
— Ще трябва да го попитате лично при следващата ви среща. Нямам никаква представа. Знаете колко държи на независимостта си. В момента долу имаме приблизително деветстотин милиона долара, тъй като току-що започваме разпределението. Искате ли да слезем?
— Подробностите не ме интересуват — отвърна Макартър.
Казва се Пабло Моралес. През 1962-ра, след като напуска Сантяго де Куба и влиза в Съединените щати през Доминиканската република, не пожелава да се установи във Флорида. Един първи набег на север, в който го придружава брат му Раул, го отвежда в Детройт, където успяват да намерят работа — първо в кухнята на един псевдомексикански ресторант, след това в завод за автомобилни резервни части. Точно там при злополука загубва левия си показалец. Шест години по-късно, придобили вече американско поданство, двамата успяват да отворят малка авторемонтна работилница в Саут Бенд, Северна Индиана.
