Десетина години съумяват да свързват двата края. После Раул умира, убит по погрешка при полицейска акция. Годината е 1982-ра. Пабло поема на плещите си отговорността не само за своето семейство, състоящо се от четири деца, но и за това на снаха си и петте си племенника и племенници. Продава гаража и купува бакалница в Кеноша, приблизително на половината път между Чикаго и Милуоки, на брега на езерото Мичиган. След като среднощни скитници нападат девет пъти магазина му, един ден го навестява непознат мъж, който говори испански и го пита дали би искал да спечели повече пари. „Наблюдаваме ви от много дълго време — казва мъжът. — Вие сте почтен и уважаван гражданин. Женен сте, възпитавате десет деца, но сте преди всичко човек, на когото може да се има доверие.“ През почти четвъртвековното си пребиваване на американска земя Пабло Моралес никога не е имал разправии с полицията, като се изключи денят, когато полицаите идват да му съобщят, че по погрешка са застреляли брат му, а след това и случаят с деветте въоръжени обира, заради които систематично, но напълно безрезултатно, е подавал жалби. Отговаря „не“ на посетителя си. Той обаче идва отново и го уверява, че никога няма да му бъде поверено нещо, което — дори и в случай, че го арестуват и претърсят — би могло да го компрометира; всъщност просто ще заработва допълнително в свободното си време, като за всяка изпълнена поръчка ще получава петдесет долара.
Нека размисли. Единственото, което ще му се налага да прави, е да получава малко под десет хиляди долара и да ги внася на сметка, специално открита на негово име в предварително посочена му банка, сетне да подписва документ, изискващ от банката да прехвърли цялата сума — без петдесет долара, които може да изтегли и да задържи — на друга сметка, която също ще му бъде посочена. Пабло не задава въпроси. Посетителят му няма вид на човек, на когото се задават въпроси. За три месеца Моралес изпълнява двайсетина поръчки, след което взема окончателно решение: при осъществени от десет до дванайсет депозита седмично той вече печели двойно повече, отколкото му донася бакалницата, така че благоразумно й назначава управител ако не за друго, то поне за да може да обясни на данъчните власти произхода на парите си.
До този ден, в който за него ще настъпи краят на света, той работи вече от четиринайсет месеца като Мравка-вложител. Нито веднъж не му хрумва да запази за себе си всичко или поне част от огромните суми, които минават през ръцете му. И по-точно, ако все пак се случи такава идея бегло да го споходи, то той тутакси я прогонва от съзнанието си. Не си прави никакви илюзии по отношение на онова, което би сполетяло жена му и децата му (те са вече шест), а й племенниците и племенничките му, ако се поддаде на подобна безумна съблазън. Освен това до ушите му долитат всевъзможни слухове, чиято достоверност напълно съзнателно предпочита да не проверява, В действителност той не е съвсем наясно, че е Мравка-вложител, при все че човекът, дошъл преди две години в бакалницата му, ясно произнася думата „мравка“: „Наблюдавал ли си някога мравките, Пабло? Чувал ли си за марабунтата3? Понякога в Южна Америка мравките се впускат в пътешествие, с милиони. Марабунтата помита всичко по пътя си. Нищо не е в състояние да я спре. Така че мисли за марабунтата и за мравките, Пабло, когато работиш за нас. Те съществуват от хилядолетия и никога нито една не е пренебрегнала или отказала да изпълни задълженията си на войник, бавачка, строител или доставчик. Учи се от тях и всичко ще бъде добре.“
Същата тази сутрин, в малка стая с много висок таван и с тясно като бойница прозорче с тъмно стъкло на една от стените той получи пет пакета, завити в амбалажна хартия (всеки от тях съдържаше малко под десет хиляди долара, но за него това не беше новост), и адресите на пет банки в Милуоки. Познаваше чудесно града, както и всички банки в радиус от шестстотин километра. Прочете списъка няколко пъти, научи го наизуст и го изгори под одобрителния поглед на онзи, когото наричаше „касиера“ и комуто проявата на толкова предпазливост, изглежда, и този път достави огромно удоволствие. Колкото до двата инвестиционни фонда, в които трябваше да прехвърли депозираните суми, те му бяха отдавна известни. Използваше общо трийсетина фонда, но с някои му се случваше да борави значително по-често. Сбогува се с касиера и с въоръжения пазач, затвори чантата си и излезе. Банките, които трябваше да посети, се намираха близо една до друга. Като се изключи една от тях, никога не бе прекрачвал прага им, но пък и изключението се отнасяше до банка, където бе депозирал пари преди година, и то в края на работното време, когато служителите са обикновено вече доста разсеяни.
