Безспорно осъзнава опасностите, на които излага по този начин брака си; човекът, въвел я в „Кац, Лърнър и Компания“, е някой си Марти Кан, един от най-младите и най-блестящи специалисти по арбитражни рискови сделки, или, с други думи, професионален съперник на Лари, Запознава се с него по време на вечеря в „На баския бряг“ — ресторант, посещаван от „златните момчета“. Дали основателно, или не (и в случая той не греши), Лари бива осенен от догадката, че явната благожелателност на Кан прикрива чисто и просто желанието да спи с жена му. Следват пет кошмарни месеца, през които Зенаид все пак успява да научи немалко неща от областта на финансите. Не спи с Марти, макар че подобна мисъл й минава през ума (той е ужасно забавен). Иска развод и го получава невероятно лесно, още повече, че не изисква абсолютно нищо. Напуска Ню Йорк, който не понася, и се установява в Уискънсин. Поради две причини: първо, защото е близо до Су-Сент-Мари и следователно до Онтарио и Мисиками, където все още живее дядо й, и второ, защото братята Кесъл й предлагат поста на пълномощник. Братята Кесъл притежават банка, която фамилията държи от двеста, че и повече години. Тя е малка, с едва двайсетина служители. Налице е, разбира се, неудобството, че братята Кесъл — и преди всичко по-младият, Харви — не крият, че с най-голямо удоволствие биха я „награбили“. Както и всички останали. Но и двамата са над петдесетте, а тя тича по-бързо от тях. До деня, в който попада на първата Мравка — вложител, Зенаид работи при двамата Кесъл от осем месеца. И си има две грижи: на първо място писмото, което е получила същата сутрин от дядо си, а след това ОВО (отчет за валутните операции) и ОНП (отчет за начина на плащане), по отношение на които през предидущите няколко седмици открива редица тревожни нередности.
Препрочете писмото: „Най-страшното, което можеше да ни се случи, е вече факт — пишеше Еварист Ганьон. — Дъскорезницата е продадена, а ти знаеш колко важна бе тя за нас. Всички, които работеха в нея, току-що получиха предизвестие за уволнение. Ще се наложи да напуснем нашето езеро и домовете си. Но има и нещо още по-лошо: купили са я Гили-Гили и никой не знае как. Известно ти е какво означава това за всички нас…“
Известно й беше. И сама се удиви на ледената ярост, която я обзе. Беше смешно, но… Сгъна писмото и го прибра в едно от чекмеджетата на бюрото си. Както всеки божи ден бе дошла в банката първа — повече от половин час преди останалите служители. Колкото до братята Кесъл, те почти никога не се появяваха преди десет часа, и то в най-добрия случай. Успя да натика нейде вдън съзнанието си току-що полученото от Мисиками писмо; поне за момента не виждаше какво би могла да предприеме срещу Гили-Гили (истинското им име беше Макгилди). Щеше да отиде там, разбира се, но трябваше да изчака края на седмицата, преди да тръгне за Онтарио. Така че се задълбочи отново в правилника за ОВО, съгласно който всяка банка се задължаваше да изисква попълването на определен формуляр с личните данни и номера на социалната застраховка на всеки клиент, осъществяващ депозит от над десет хиляди долара. Колкото до наредбите за ОНП, те разпореждаха оформянето на идентичен формуляр за всички парични преводи, надхвърлящи сумата от пет хиляди долара.
Зенаид не разполагаше с доказателства в буквалния смисъл на думата, но имаше всички основания да смята, че през последните пет месеца братята Кесъл, и преди всичко Харви, било бяха пренебрегвали, било умишлено бяха пропускали да попълнят единия или другия от споменатите формуляри. Около десетина пъти, и то за суми, които най-малко в два от случаите надхвърляха милиони долари. Озадачаваше я и още нещо: в петнайсет или двайсет от прецедентите, а може би и в много повече — всичко това трябваше да се провери — Харви и Джордж Кесъл бяха попълвали или изисквали попълването на съответните ОВО, но вместо да изпратят във федералното финансово управление оригинала, както бе прието, те бяха изпращали фотокопия. При това направени на един овехтял ксерокс, за който всички в банката знаеха, че бълва почти неразгадаеми екземпляри. Малко вероятно беше, естествено, изнемогващата под наплива на милиони подобни пратки федерална администрация да си направи труда да рекламира каквото и да било. Ала несъмнено точно това беше и причината да бъда използувана именно престарялата фотокопирна машина.
