- Животът... а и така не се губи време. Само че пак шмекеру-ваш. Постоянно сменяш темата.
Жозефин вдигна очи към Шърли и стиснала юмруци между бедрата си, започна да говори, да реди думи като в скоропоговорка, запъваше се, поправяше се, повтаряше едно и също.
- Страх ме е, страх ме е от всичко, станала съм истинско кълбо от страхове... Ако можех да умра сега, веднага, за да не ми се налага да се занимавам с нищо...
Шърли я наблюдава известно време, окуражавайки я с поглед, който казваше: хайде, давай, хайде, говори направо.
- Страхувам се, че няма да се справя, страхувам се да не свърша под мостовете, страх ме е да не ме изхвърлят от жилището, страх ме е, че няма да мога никога вече да обичам, страх ме е да не загубя работата си, страх ме е, че няма да мога да родя и най-незначител-ната идея, страх ме е, че ще остарея, страх ме е да не надебелея, страх ме е да не умра съвсем сама, страх ме е, че повече няма да мога да се смея, страх ме е от рак на гърдата, страх ме е от утрешния ден...
Говори, давай, давай, подканяше я с поглед Шърли и въртеше ръчката на мелничката за кафе, пукни абсцеса, сподели най-големия си страх... който те парализира и ти пречи да пораснеш, да станеш Жо прекрасната, непобедимата на тема средновековие, катедрали, благородници и укрепени замъци, крепостни селяни и търговци, дами и госпожици, писари и прелати, вещици и бесилки, Жо, която описва толкова увлекателно средновековието, че на моменти ми се приисква да живеех в онези времена... Усещам някаква липса, някаква рана, нарастваща в теб паника, всичко това те подкосява, не ти дава да изправиш рамене. Наблюдавам те от седем години, откакто живеем една срехцу друга, апартамент срещу апартамент, откакто идваш на кафе и на приказки, когато него го няма...
- Хайде - прошепна Шърли, - излей си душата.
- Намирам, че съм грозна, толкова съм грозна. Мисля си, че никога няма да се появи мъж, който да се влюби в мен. Дебела съм, не умея да се обличам, не умея да си правя косата... С годините нещата се влошават.
- Последното се отнася за всички.
- Не, при мен става двойно по-бързо. Защото, нали виждаш, престанах да полагам усилия, отпуснах се. Много добре го съзнавам...
- А може ли да попитам кой ти вкара тези черни мисли в главата? Той ли, преди да си тръгне?
Жозефин поклати глава, подсмърчайки.
- Няма нужда да ме подсещат. Достатъчно е да се погледна в огледалото.
- И какво още? От какво се страхуваш най-много? Какво ти се струва непостижимо, невъзможно?
