- Никога няма да ти се разсърдя. Знам, че не таиш и капка злоба. Ти без съмнение си най-милото създание на света. Онова момиче Милен също няма никаква вина! Пък и той, ако беше продължил да ходи на работа, изобщо нямаше да я погледне. Това, което се случи в службата му, това, че го изхвърлиха безпардонно в канавката на четирийсет години, това е нечовешкото в цялата работа!
- Я стига, Жо! Не се размеквай. Сега остава само да чуя, че ви-новната си ти!
- Във всеки случай аз го изгоних. Сърдя се на себе си, Шърли. Трябваше да проявя повече търпимост, повече разбиране...
- Жо, пак объркваш всичко. След като се е случило днес, значи е трябвало да се случи... и е за предпочитане да се разделите сега, вместо да стане така, че да не можете повече да се понасяте! Хайде, вземи се в ръце... По-бодро!
Жозефин поклати глава, неспособна да продума.
- Ама вижте я тази изключителна жена, още малко и ще умре от шубе, защото някакъв си мъж я бил напуснал! Хайде, ще пиеш едно кафенце с голямо парче шоколад и ще видиш как всичко ще се оправи.
- Не вярвам, Шърли. Толкова ме е страх! Сега какво ще стане с нас? Досега не съм живяла сама. Никога! Няма да се справя. Ами момичетата? Ще трябва да ги отгледам сама без помощта на баща им... Да не говорим, че нямам никакъв авторитет.
Шърли се приближи до приятелката си, сложи ръце на раменете й и я накара да я погледне.
- Жо, обясни ми, от какво точно се страхуваш? Когато човек се страхува, трябва да погледне страха в очите и да го назове. В противен случай той ще те смаже и ще те отнесе като подводно течение...
- Не, не сега! Остави ме... Не ми се мисли.
- Напротив, кажи ми точно от какво се страхуваш...
- Не спомена ли за кафе и шоколад?
Шърли се засмя и погледна към кафеварката.
- Окей, но няма да се изплъзнеш така лесно.
- Шърли, колко си висока?
- Метър и седемдесет и девет, но не се опитвай да бягаш от темата. .. какво кафе да ти направя, арабика или мозамбик?
- Каквото искаш, за мен е без значение.
Шърли извади пакет кафе и ръчна дървена мелничка, напълни я, седна на табуретката, стисна мелничката между дългите си бедра и започна да върти равномерно ръчката, без да сваля поглед от приятелката си. Твърдеше, че меленето на ръка й помагало да мисли.
- Толкова си красива, както седиш тука с престилката и...
- Не се измъквай с комплименти.
- А пък аз съм толкова грозна.
- Само не ми казвай, че се страхуваш.
- Кой те е научил да бъдеш толкова пряма, майка ти ли?
