Отидох в стаята си. Сега, когато Рита беше до мен, можех с лекота да доловя неоспоримата им прилика. Имаше поразително сходство в чертите им, сякаш жената от фотографията беше само някакъв предварителен вариант, а Рита — окончателната версия. Дори и очите им бяха еднакви, макар очите на майка ни на снимката да бяха черно-бели, а тези на Рита — сини. Погледите им ги издаваха — да, еднакви бяха, сякаш и двете умееха да надзъртат отвъд очевидното, отвъд ежедневното, защото се бяха вгледали някъде по-надалеч.
— Изглежда толкова сериозна — сподавено изрече Рита.
— Да, така е, макар че е странно. Странно е, защото аз поне не я помня такава.
Вълнуващо беше на този единствен неин портрет, с който разполагахме, да виждам подутината под роклята на мама и да си мисля, че там вътре се е криела още неродената Рита. Това бе цялото ни доказателство, че някога сме били едно семейство. Замислих се за всичко, от което сме били лишавани, за бащите ни, които ги нямаше край нас, за нероденото дете и за онова другото, забравеното, отдавна вече починалото, за което доскоро въобще не подозирах.
— Изглежда дори някак древна — сподавено промълви Рита. — Не зная как да го определя. Не в смисъл на стара,… изглежда по-скоро като личност, която, докато е била жива, не се е вписвала сред обкръжаващото я.
— Може би е така. Може би тъкмо това я прави толкова специална.
Фотографията още си беше със старата рамка, с която Марта ми я бе връчила — скромен правоъгълник от плоски дъсчици. Стъклото в рамката се беше повредило малко в долния край и там се виждаше малко мехурче с форма на бадем.
— Трябва да я запазиш — посъветвах я аз. — Нищо чудно да се окаже, че е единствената снимка, останала от нея.
— Не. Тя означава повече за теб, отколкото за мен. Аз поне винаги така ще се чувствам, но не знам как да ти го обясня. Все едно че не съм дорасла до правото да я притежавам.
Вече стана късно. Навън дъждът още не бе престанал.
— Мисля, че утре сутринта ще трябва да потеглим — напомни ми Рита. — Някъде по обяд имало един влак от Кампобасо за Рим.
— Щом така си решила.
Отново ме обзе безумният порив да я докосна, да я задържа до гърдите си, тук, в тази стая, с този дъжд навън и с мрака наоколо, в тази тъй черна нощ, непроницаема като миналото, като стихиите, сред които бяхме въвлечени. Имах чувството, че ако сега ми позволи да остана при нея, между нас нещо ще се случи и повече няма да има път назад.
— Е, тогава лека нощ — пожелах й аз.
— Да. Лека нощ.
Все още стояхме така аз и тя, гледайки се очи в очи. Тя още загърната с одеялото, а аз протегнал пръстите си, после и дланта си, за да погаля бузата й, веждите й. Тя затвори клепачи, замря напълно неподвижна, сякаш ми позволяваше да чета изписаното по лицето й, както слепите четат изписаното чрез брайловата азбука, за да мога завинаги да я запомня. Очите й още оставаха затворени, когато се наведох да целуна веждата й, преди да напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.
Непрестанното ромолене на дъжда, чиито капки се стичаха по балконската врата, най-после успя да ме събуди. За миг, заради слабата, сивееща светлина, която се стелеше в стаята, не бях сигурен къде се намирам. Дали не бях попаднал чудодейно в моя апартамент в Торонто или просто бях в някаква килия без ясно очертани граници, без бъдеще, без минало. Останах дълго да се излежавам под завивките, неспособен да стана сред толкова неприятното съчетание от студ и влага в тази ранна сутрин, заслушан в ромона на дъжда отвън, в постоянното тракане на един клон, който се блъскаше в парапета на балкона при всеки порив на вятъра.
По едно време чух Рита да отваря съседната врата, после и стъпките й надолу по стъпалата, както и приглушения шум от разговора й с Джон в кухнята. Когато слязох долу, те вече приключваха с опаковането на багажа, подреден край вратата, а в стаята витаеше тягостното очакване на момента на заминаването им.
Джон бе стъкмил огън в огнището.
— Значи Рита ти е разказала за нашия план — заговори той, но някак си смутено, неловко. — За връщането ни по море.
Като че ли искаше да ме успокои, да ме увери за пореден път, че в неговите ръце Рита ще бъде в пълна безопасност, че нищо не се е променило. Дори извади карта, за да ми покаже маршрута им, прекосяващ океана, както и възможните пунктове за акостиране. Добави още, че веднъж вече е плавал през океана по сходен маршрут, с някакъв търговски кораб, пренасящ петрол от Северно море.
— Те винаги могат да намерят местенце за някой непредвиден пътник. Но понякога може да се наложи да поработиш за тях.
Като че ли морето бе неговата стихия. На нея принадлежеше. Морето бе белязало неговото изгнание. Дори и сега, от тук, той отново се опитваше да побегне, забързано и без да се обръща назад.
Трябваше да използват банята на Марта. Отидох да я предупредя предварително, за да се подгрее водата с малкия електрически бойлер в банята. В кухнята заварих Марта.
— Значи си тръгват — обади се Марта, макар че аз въобще не й бях споменал за това.
— Да.
