Зоологическата градина беше разположена върху голяма площ сред гъста гора. Веднага след входа се издигаха няколко просторни павилиона. Зад тях започваха алеи, преминаващи покрай обширни открити зони, които бяха старателно заградени. Но въпреки хубавото време нямаше много посетители. Виждаха се само няколко майки, бутащи пред себе си колички или крачещи покрай колелата на по-големите си деца. От време на време се появяваше някоя група ученици, винаги шумни и оживени, но после пак изчезваха някъде по избраната от учителките алея. Джон си сложи слънчеви очила, които му придаваха леко зловещ вид: струваше ми се, че в мига, в който реши да ги свали, ще се разкрие някаква неподозирано зловеща тайна. Когато обаче той наистина стори това — просто за да си избърше носа — под очилата се откриха само очите му, сребристо-синкави и неопределени като цвета на река, слънцето над която е засенчено от облак.
Алеите, водещи към различните зони в зоопарка, бяха обозначени с надписи, посочващи откъде са докарани животните, които могат да се видят: африкански, европейски, азиатски, американски. Ние поехме по алеята за африканската зона, преминахме покрай едно стадо слонове, кротко преживящи сред един обширен оголен участък, по средата с един дебел дървен кол, използван от тях, за да се чешат. После видяхме два жирафа, приютени под навес, висок едва ли не колкото хангар за малки туристически самолети. Тези странни създания, с тъй дълги шии, ни се видяха като привидения, изскочили от някой сън, с удивително бавните си, но в същото време, необичайно грациозни движения.
— Доколкото разбрах, за кратко си бил в Африка — заговори ме Джон.
— Да. В Нигерия.
— Трябва да е било много интересно.
— Не. Не. Не и там, където бях аз. По-интересни неща видях по-нататък, на изток. Говоря за Кения.
— Аха. Значи си бил и в Кения. — Той регистрира този факт, все едно че бе първото сведение, което получаваше за мен.
— И ти ли си бил там? — заинтересувах се аз на свой ред.
— Да. Но преди много, много години.
Откриването на нещо общо в живота ни докосна някаква скрита до сега струна в душата му. Изглеждаше сякаш му се иска този разговор да продължи, но се въздържа.
— Какво те тласна да пътуваш натам? — отново подех темата за Африка.
— Просто пътувах. Това бе всичко.
— Пътешествал си?
— Да, насам, натам. Може би ми е хоби.
Рита се приближи към следващата клетка. Въпреки топлия ден тя продължаваше да притиска ръце към яката на пуловера си, сякаш се стреми да се загърне срещу някакъв несъществуващ остро пронизващ вятър. Като че ли не забелязваше нито Джон, нито мен, просто се бе оттеглила в самотата си, както понякога се случваше, когато беше дете.
— Изглежда ми нещо прекалено замислена — отбеляза Джон. — Може би е свързано с майка й.
— Извинявай, но не те разбрах.
— Говоря за плановете й да се върне в Англия. Предполагам, че за Рита това е много притеснително.
Когато стигнахме до голямата клетка с шимпанзетата, тя ни остави под предлог, че трябва да се отбие до тоалетната. Джон и аз седнахме на пейката срещу клетката на шимпанзетата. По едно време вътре настъпи суматоха, маймуните се сборичкаха, едно от по-дребните шимпанзета избяга чак до телената мрежа, съвсем близо до нас. Маймуната се спря и се озърна, все още настръхнала. Но като се увери, че вече е в безопасност, започна да ближе раната на рамото си, но дори и тогава не престана да се оглежда. После малкото шимпанзе улови погледите ни, вторачени в него, на свой ред също се зазяпа в нас, но скоро отвърна рошавата си глава, за да се заклатушка нататък с патравата си походка, сякаш се стараеше да прикрие любопитството си. Щом стигна телената ограда, шимпанзето спря и пак заби поглед в нас. Очите му странно наподобяваха очи на старец. Накрая провря кривите си космати пръсти през дупките на оградата, сякаш ни се молеше за нещо.
Джон още го гледаше. В отсъствието на Рита той ми се видя някак си остарял и смален.
— Не мога да си спомня кой писател го беше казал. Помня само, че разказваше за първата рисунка, направена от една маймуна. На нея се виждали само решетките на клетката.
Изминаха пет минути, после станаха десет, но Рита не се бе върнала при нас.
— Не мислиш ли, че трябва да проверим какво става с нея? — обади се Джон.
— Не зная. Може би трябва.
Отидох до вратата на тоалетната и я повиках. След миг се появи. Очаквах да я видя просълзена или разстроена, ала тя изглеждаше съвсем добре.
— Всичко наред ли е?
— Малко ми прилоша. Това е всичко. Може би е заради напрежението от предстоящите изпити и от всичко останало. Но и без това вече трябва да тръгвам.
— Разбира се.
През повечето време по обратния път мълчахме. Рита попита дали ще се върнем обратно в къщата, за да си вземе нещата за учебните часове. Аз исках първо да оставим Джон в квартирата му, за да мога да говоря с Рита на четири очи, само че се оказа, че той е оставил велосипеда си при Рита.
— Вече стана много късно — притесни се тя. — Трябва да ме оставите някъде по пътя към университета.
— Сигурна ли си, че не искаш първо да се отбиеш у дома?
— Всичко е наред. Ще се оправя.
