Два дни изтекоха, преди отново да видя Рита. Зърнах я съвсем случайно, от автомобила на баща ми, докато пътувах на запад по Колидж стрийт, покрай сградите на университетския комплекс. Веднага я познах, макар да я гледах отзад. Никак не бе трудно, защото тя и сега бе облечена със същия пуловер и със същите джинси, с които беше при разходката ни до зоологическата градина. Не можех да се отърся от усещането, че просто я заварвам там, където преди два дни тя бе слязла от колата.
Спрях до нея.
— Искаш ли да се поразходим?
За миг тя остана така сепната, сякаш въобще не можеше да ме познае.
— О. — И в следващите няколко секунди се опита да продължи пеша нагоре по улицата, с вида на човек, решил най-после да измери с крачки колко точно е разстоянието от тук до дома му. — Да, разбира се.
Но щом се настани на седалката до мен, отново се потопи в мълчание. През тези два дни, след нашата разходка с Джон, бях чакал с нетърпение да ми позвъни. Тя обаче така и не ми се обади.
— От университета ли се прибираш? — попитах я аз.
— Да. От библиотеката.
Но никакви книги не носеше със себе си.
Над нас се спускаше сивата вечер. През целия ден очаквахме да завали, защото небето беше покрито с гъсти облаци. И сега наистина заръмя, ала съвсем леко, сякаш хиляди иглички започнаха да се впиват в колата. По тротоарите хората запритичваха към най-близките входове и навеси, само някои извадиха вестници и ги разпериха над главите си, за да не се измокрят.
— Сега по-добре ли си? — заинтересува се Рита.
— Извинявай, но не те разбрах.
— Искам да кажа: нали беше болен.
— О, това ли? Да.
Вече бяхме излезли на нейната улица. Само след минута стигнахме и до нейната къща. Паркирах на тротоара. Една кола профуча край нас и вдигна пръски вода след себе си. Гумите й леко поднесоха върху влажния асфалт. После премина още един автомобил.
— Джон ми спомена, че си разстроена заради майка си. Говоря за нейното заминаване от тук.
— Да. Е… Какво да се прави? Но не е нещо кой знае колко важно.
— Значи всичко вече е уредено?
— Горе-долу, да.
— Нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на моята помощ? Знаеш го, нали?
— Да. Зная го.
По тесните морави пред фасадите на еднотипните къщи, подредени от двете страни на улицата, още стояха струпаните камари от миналогодишните листа, прилежно събрани в някой ъгъл на всяка тревна площ. Сега порядъчно измокрени, те блестяха под непрестанно сипещия се дъжд. Времето, листата, но най-вече мрачно оголените изкривени клони, протегнати като деформирани крайници, ми действаха ужасно потискащо, все едно че бяхме прескочили два годишни сезона и отново се бяхме озовали в средата на следващата есен. Най-ненадейно си спомних как баща ми претакаше виното в избата на нашата ферма в Мърси, като от време на време прекъсваше, за да притича до близкото котелно, онова старото, до хамбара, за да провери дали се поддържа огъня в него.
— Мисля, че всичко се обърка — заговорих аз.
— И аз така предполагам.
— Не зная какво да правя.
— Нито пък аз. Май нищо не трябва да се прави.
Стъмни се съвсем. Вътре в колата мракът ми въздействаше уютно, като одеяло, с което можеш да се загърнеш срещу хладината. Рита седеше до мен, безмълвна, неподвижна, като някакво подобие на сянка.
— Не искам да мислиш, че вината е само твоя.
— Но е трудно да избягам от тази мисъл.
— Само че аз не съм дете. И двамата направихме това, което пожелахме. Може и така да се гледа на нещата.
— Да.
— С едно изключение обаче — че беше грешка.
Така стигнахме до споразумение как да възприемаме случилото се между нас и как да живеем занапред с него. В края на краищата това не бе най-голямото препятствие, пред което бихме могли да се озовем. Далеч по-трудно бе да си измислим достатъчно разумни основания всичко това да продължи. Или да се озовем пред прага на поредица от непоносимо мъчителни изживявания. Или да се оставим на течението на житейското ежедневие.
— Спомних си за онова дърво, което растеше край хамбара във фермата на баща ти — внезапно заговори Рита за нещо толкова неочаквано. — За голямата черница. Още ли е там?
— Не зная. Но помня, че отсякохме някои дървета.
— Говоря ти за онази черница, на която ми бе сковал една къщичка.
Всъщност не беше къщичка, а по-скоро една доста грубо скована платформа от стари дъски и летви, които се търкаляха из задния двор. Бях ги подредил точно в средата на короната на дървото, където се разклоняваха най-дебелите клони и ми бе най-удобно да закрепя дъските за къщурката на моята малка сестричка. От едната страна на дебелия ствол на черницата — нарочно бях подбрал онази страна, която той по-трудно можеше да вижда откъм котелното — бях забил няколко скоби, за да служат на Рита като стъпала, та по-лесно да се покатери нагоре до къщичката си.
— Помниш ли колко често ходехме там? — попита ме Рита.
— Да, помня.
