— Ти все ми напомняше да не ходя там сама. Но аз много не те слушах. Защото много ми харесваше там. Беше толкова спокойно, бях сама сред тихо шумолящите листа и сред онова ухание. Уханието на черниците. Понякога бях способна да седя там с часове.
Дъждът така и не престана. Ала кой знае защо още не бяха включени светлините на уличните лампи. В безвъзвратно сгъстяващия се мрак всичко изглеждаше забулено в тъмнината и сякаш се разтваряше в нея, за да се стопи, отмие и изчезне нанякъде. Вече и движението на автомобилите понамаля. На фона на нежното потропване на дъждовните капки остана само притихналото очарование на ранната вечер, заредена с приказни очаквания.
— Какво те накара да си спомниш всичко това? — запитах недоумяващо аз.
— Не съм сигурна. Може би дъждът. Не мога да забравя как веднъж седяхме там ние, само ние двамата. А листата бяха тъй гъсто надвесени над нас, че дори капка не капна върху главите ни. И си казах тогава, че това да си имаш твоя къща. Само твоя. Къща, в която можем да останем сухи насред дъжда.
Беше ми болно да си спомням за нея като дете, колко пъти я бях пазил и гледал, как я бях носил на ръце, но и колко пъти не се бях грижил достатъчно за нея. Всички онези случки, които ни бяха довели дотук, където бяхме сега, каквито бяхме сега. И от това всичко ставаше още по-непоносимо.
— Мисля вече да си тръгвам — сепна ме тя, прекъсвайки унеса ми.
— Къде ще ходиш?
— Не зная. Някъде. За малко поне.
— Заради онова, което се случи?
— Може би. Заради всичко.
— Ако са ти нужни пари…
— Ще се справя.
Нямаше как в тъмното да видя израза на лицето й.
Последва пауза. Но съвсем за кратко.
— Знаеш, че не можем да го направим.
Бяхме достигнали до мъртвата точка. Всички признания бяха изречени, всяка възможност беше огледана и отхвърлена.
— Вероятно ще замина с Джон — съобщи ми тя. — Казвам го просто така, колкото да го разбереш от мен, а не от някой друг.
— Разбирам.
— Така ще е по-лесно. Той планира някакво пътешествие. И ме помоли да го придружавам.
— Предполагам, че не е моя работа.
— Сигурно си мислиш, че е много странно това наше приятелство.
— Не съм аз този, който трябва да говори за това — хладно обявих аз.
— Просто така ми е по-лесно. И това е всичко, което мога да кажа.
— Естествено. Но както и да е, поне съм ти благодарен, че ми го съобщи.
Едва сега светнаха уличните лампи. След миг и светна лампата в предната стая в къщата на Рита. Очевидно Елена си беше вкъщи. И наистина след малко я видях да прекосява стаята и да подрежда вещите си върху бюрото. Достатъчно бе да изтече още една минута и щеше да ни види как с Рита седим в моята кола пред къщата. И ще започне да си задава неизбежните въпроси за нас двамата.
— Значи вече е решено? — недоверчиво попитах аз. — Ще заминаваш?
— До голяма степен е така.
— Кога?
— След няколко седмици. По-точно, след като приключа с изпитите от лятната сесия.
— А Елена знае ли?
— Ще й кажа, разбира се. Може би тя ще предпочете да се премести в някоя по-малка и по-евтина квартира, докато не се върна.
— И кога ще стане това?
— Предполагам, че в края на лятото.
— Добре. Всичко е наред. Защото аз мога да се погрижа за наема.
— Не си длъжен да правиш това.
— Всичко е наред. Вече ти го казах, нали?
— Може би тя ще си намери някоя съквартирантка или ще уреди нещо.
— Естествено.
Но ние вече разговаряхме само колкото да убием времето. В един миг тя все трябваше да излезе от колата и тогава вече действително нямаше да има какво повече да си кажем.
— Може би ще е по-добре, ако не се виждаме до заминаването ми — обади се тя.
— Щом така мислиш…
— Не зная вече какво да мисля.
Ръката й в момента бе отпусната на седалката между нас като деликатна плетеница от сенки и кости.
— Май вече трябва да вървя.
Не смеехме дори да се погледнем.
— Добре.
И тогава тя се показа навън, под дъжда, леко се приведе, затича се, за да изчезне след малко през вратата, без дори да погледне назад.
Времето продължаваше да е все тъй студено и влажно. Априлско време, все още ненапълно освободено от оковите на зимата. Това неволно ми напомни за първия ми зимен месец тук, в Канада, когато бях затворен в къщата заедно с Рита, тогава още съвсем малко бебе. С нас беше само братовчедката на баща ми, пристигнала тук, за да се грижи за Рита. По това време баща ми работеше нощна смяна, а през деня спеше, така че ние изнасяхме Рита в кошчето й на верандата, за да не го буди с плача си, макар че там вятърът все блъскаше прозорците, а студът се прокрадваше през всяка цепнатина.
