И двамата с консултантката доста се изненадахме, че сме стигнали едновременно до един и същ извод. После ненадейно се спусна завеса от неловка тишина.
— Всичко може да бъде прието за нормално — накрая първа заговори консултантката. — Пък и тогава сте били още дете.
— Да.
Към края на сеанса тя забързано вписа още няколко реда в бележника си, преди да ми съобщи, че на следващия ден мога да получа необходимото ми извинително писмо.
— А сестра ви? — заинтересува се тя. — Още ли се виждате с нея?
— Да. Сега тя живее тук, в града. Дори следва тук, в същия университет.
— А вие погаждате ли се с нея?
— Да.
Отново потънах в ежедневието, изпълнено с гледане на телевизия и със спане. Сякаш бях откраднал частица от времето, извън обичайния му ход, което беше еднакво откъснато и от миналото, и от бъдещето. Дори ми се струваше, че сегашното ми състояние ме приближава до някаква критична точка на разпадане, след която внезапно ще престанат да бъдат валидни житейската логика и причинно-следствените връзки, критична точка, след която животът ми ще бъде лишен от смисъл и перспектива. Може би точно така хората решаваха да посегнат на живота си, защото не могат да се избавят от празнотата, в която чезнат, защото са достигнали до такъв момент, при който съществуването им вече не е логически оправдано.
Понякога все пак излизах от апартамента си. При един от тези случаи се отбих в кафенето на Колидж стрийт, където Елена работеше като сервитьорка. По време на почивката й седнах до нея в едно от задните сепарета, докато тя си пиеше кафето и пушеше цигара след цигара. Отново се беше разхубавила, косата й беше пораснала, беше подменила дрехите си, особено полите си. Като че ли бе решила да скъса с досегашната си небрежност. Беше започнала да работи, при това доста мотивирано, вършеше енергично и умело всичко, което трябваше, сякаш наистина бе майстор в тази професия. Избликналата досега спотаявана енергия я караше да изглежда като човек, който разчита единствено на себе си да се справи в свят като този, в който всички ние бяхме принудени да живеем, да има работа и професия, да умее сама да се издържа. Когато я гледах, изпитах искрено облекчение, че поне една малка част от света все още функционира, че поне една малка част от света е здрава и подредена.
Най-после Рита й се беше обадила от Лондон, приблизително една седмица след заминаването си.
— Как е тя? — попитах я аз.
— Не зная. Предполагам, добре. Всъщност не обсъждахме подробности.
Беше разговаряла и с госпожа Амхърст, която се бе завърнала в Мърси, за да довърши приготовленията си за преместването си в Англия. Очевидно Рита й бе телефонирала и й бе разказала някаква версия за своето пътуване из Европа с група туристи.
— Каза ли ти истината? — попитах аз.
— Коя истина по-точно?
— Че трябвало да се разведри, да се поразходи. И че например, е спечелила някакви пари.
— Това не е от нещата, за които майка ми ще попита. Тя не иска да знае нищо повече от това, което е длъжна да знае.
— Може мислиш така, защото не й казваш всичко.
— Какво да й кажа? Че Рита излиза с шестдесетгодишен мъж? Или че съм лесбийка?
Към нас едновременно се извърнаха няколко глави, обаче Елена въобще не им обърна внимание.
— Зная какво си мислиш сега: че съм прекалено сурова към майка си — продължи тя. — Но не помниш ли, че тогава бяхме още деца? А от нашата майка, вече зряла жена, би трябвало да се очаква разумно поведение. Когато баща ни умря, докато ние двете бяхме там, тя не изтрезня през цялото време. Така че от нея не можем да очакваме кой знае каква подкрепа. Даже и окуражителна дума. Нищо не получихме. Особено Рита. Всъщност Рита най-много се смущаваше, когато майка ни започваше да се меси в нейните работи. Когато беше съвсем малка, майка ни все я упрекваше, че заради произхода й от някакви там италиански емигранти от нея нищо няма да излезе. Държеше се с нея така, както се държат селяните с кокошките, които не снасят яйца.
Зад горчивата нотка в интонацията й прозираше някакъв недоизказан въпрос, прозираше съмнение, което сякаш подканваше да бъде опровергано.
— Ще се видиш ли с нея, преди да се върне в Англия? — попитах я аз.
— Да. Не, всъщност не съм сигурна. Ще видим.
След партито за рождения ден на Рита Сид отново се бе сврял в своята дупка, в която имаше навика от време на време да изчезва. Понякога вечер виждах светлина в апартамента му или чувах стъпките му по противопожарната стълба, но после доста дни не проявяваше никакви признаци на живот. В края на краищата, един ден го срещнах пред нашата сграда. Някак си бе успял да разбере, че Рита е заминала.
— Знаех си, че ще замине на това пътешествие — сподели той с мен. — Да кръстосва туристическите маршрути и така нататък.
— Да, правилно си отгатнал.
Днес той бе в обичайното си състояние, безгрижен и същевременно отегчен, със същата обезоръжаваща усмивка на лицето, която служеше сякаш за да прикрива онова, което действително го вълнува.
— Както и да е, искам да знаеш, че нищо не е имало между нас — изрече той. — Тя просто е симпатично хлапе.
