След заминаването на Рита аз за кратко се озовах в нещо като мъгла, бях неспособен да събера енергия, достатъчна за извършването на нещо повече от най-обикновените ежедневни задачи. Още със ставането си сутрин, че и в продължение на следващите няколко часа аз по-скоро симулирах нещо като намерение за работа, преди накрая да се настаня пред телевизора или да се върна в леглото. И така се оказа, че дните ми започнаха да се сливат в една безкрайна поредица. Само понякога преживените от мен дни, подобно но отделни острови, се обединяваха в общ поток от затихващото ми самосъзнание. Все едно че тялото ми вехнеше бавно, чувствах го полумъртво, сякаш вцепенено от някакъв продължителен и дългоочакван животински сън, след който най-накрая ще настъпи денят, когато сърцето ми ще престане да бие и аз повече никога няма да се събудя.
В университета сроковете за предаване на есетата и на другите писмени работи идваха и отминаваха, както и датите за удължаването на периодите. Рискувах да ме уволнят като преподавател, да се проваля при защитата на докторската си степен и въобще да ме изхвърлят, но не можех да се пробудя и да се заредя с енергия, за да предотвратя тези беди. След като един от моите професори ме подтикна да действам по-енергично, аз най-после се реших да посетя центъра за медицински консултации към университета с намерението да си набавя документ, който ще позволи в досието ми да впишат само проблемите и психичните ми затруднения, но не и провалите в работата ми.
Всъщност това бе същият център за психологически консултации, който бях посещавал преди няколко години като млад студент. Всичко тук изглеждаше непроменено оттогава, с изключение на странните спомени, които ме връхлетяха от предишните ми идвания тук — същите тесни и преплетени като лабиринт коридори, същата чакалня, смътно напомняща за център на този лабиринт. Рецепционистката ми се усмихна зад едно от гишетата, после ми подаде входния формуляр за попълване, който беше необходим за консултациите. Изражението на лицето й беше такова, сякаш прикриваше какво мисли за такива като мен — толкова различаващи се от нея. И при предишните си посещения тук като студент ми се бе случвало да изпитвам нещо подобно, така че сега връзката между тогавашните и сегашните ми преживявания и вълнения просто се възобнови. Дори започнах да си задавам въпроса не съм ли, в крайна сметка ненормален, и след като попадам, и то не за пръв път в място за лечение на психични проблеми, то по всяка вероятност наистина съм болен.
Този път ме прикрепиха към една по-зряла жена, с лек чуждестранен акцент, привлекателна и с добре поддържана външност. Но най-важното за мен бе, че ми вдъхна доверие като професионалист. Или може би бе от онези жени, които умееха да докосват някаква съкровена струна в душата. Кабинетът й бе тесен, но по нищо не напомняше университетска канцелария. По перваза под прозореца имаше няколко саксии с цветя, а на пода — ръчно тъкан килим. Зададе ми няколко въпроса и ме дари с няколко плахи, но все пак окуражителни усмивки. Долавяше се известна срамежливост в подхода й, с което всъщност ме улесни, може би защото очаквах да бъда посрещнат по-скоро като странно създание, вместо да се опитват да ме приласкават с престорена интимност.
Разказах й за самоубийството на баща си преди година и за смъртта на майка си, когато бях още съвсем малък. Досега все си мислех, че тези теми е редно да не бъдат засягани, ала изведнъж изненадващо осъзнах колко малко значение имат за мен, че дори можех да ги пренебрегна.
— А сега за бебето — продължи моята консултантка. — За малкото момиче. Говоря за периода след смъртта на майка Ви. Не ми казахте какво се е случило с нея.
— О. С нея сега всичко е наред. Тя дойде да живее с нас.
— И Вашият баща я прие?
— Да. Не, всъщност не.
И така неусетно за себе си се увлякох в разказа си за Рита, за това как ние се отнасяхме към нея, как се грижехме за отглеждането й, за това как накрая тя ни напусна. А накрая логично стигнах до инцидента, при който баща ми я удари, докато леля ми и аз безучастно гледахме отстрани.
— Сега може да изглежда глупаво — продължих аз, — но тогава ние имахме едно куче. Баща ми искаше да го убие, понеже свикна да души пилетата ни, а Рита се опита да му попречи.
— Как го уби?
— С пушката си.
— Той през цялото време ли държеше тази пушка насочена?
— Да. Искам да кажа, че я спусна или нещо подобно, когато трябваше да свали колана си. Ала не си спомням вече какво точно стана тогава.
— И тогава я удари?
— Да.
— А вие какво си помислихте?
— Не зная. Какво ли не ни мина тогава през главите на мен и на леля ми. Че той е решил да я убие.
— Това беше ли възможно?
— Не вярвам.
— Но тогава не сте го знаели.
— Не. Само че не това се оказа най-важно тогава. Нито това дали всъщност й беше чак толкова разгневен. Всичко стана само защото тя винаги беше там. Той искаше тя да изчезне, да се изпари или нещо от този сорт. Поне така си мислех тогава. Всички мислехме, че ако направо я убие, всичко ще се разреши много по-лесно.
— О.
