— А ти не би ли бил, ако си на нейно място? Замисли се за живота, който е водила. В края на краищата нейното съществуване не можеше да се нарече лесно и идилично.
— Тя изглеждаше като човек, който успява да се справи с всички трудности.
— Да, добре, но приеми, че някои хора предпочитат просто да прикриват преживяванията си по-добре от другите.
Замълчахме. Елена си запали още една цигара, оставайки все така напрегната и изнервена. Навярно не й беше лесно да представя Рита в такава светлина.
— Слушай — отново заговори тя, — вероятно всичко се дължи на някакво неразбиране, това е всичко. Тя не е костелив орех или нещо подобно, ако си мислиш това за нея. Нито е злодей. Тя е просто, не зная как да кажа…, различна. Трябва да си спомниш в какви настроения е изпадала още като дете, когато е заминавала нанякъде. Това е нещо, с което тя винаги е трябвало да се бори. Сякаш се страхува, че светът не държи на нея или поне нещо от този сорт.
Свечери се. Мракът се спусна около нас, смекчен от светлината на уличните лампи. Една от тях, която беше точно над храстовидната форзиция в дъното на вътрешния двор, я осветяваше, при което нейните жълти цветове изглеждаха като някаква невиждана рядкост, сякаш излъчваха своя собствена светлина. Като че ли храстът за кратко ни беше пренесъл в някакво приказно царство, за да ни удостои с вълшебното си присъствие.
— Обади ми се, когато разбереш нещо за нея — казах й аз.
Отсъствието на Рита вече започваше да ми изглежда невъзвратимо, тя все повече се превръщаше в нещо недостижимо за мен, беше толкова безкрайно далеч, че дори не можеше да бъде призована обратно. Като се прибрах у дома, започнах да издирвам писмата, които ми бе писала, докато бях в Африка — те ми напомниха за пакета с обгорели писма, на които се бях натъкнал случайно сред останките от бюрото на баща ми, след като онзи пожар опустоши фермата. Писмата, които през годините майка ми му е изпращала от Италия, докато той е живял сам в Канада. Когато ги намерих, почти нищо не можех да разчета, понеже в запазените откъслеци от редовете се споменаваха единствено отделни събития, останалото бяха само късчета смачкана хартия, надраскани с избеляло мастило, които бяха свидетелства за някои факти от миналото, без обаче да изясняват най-важното около тях. Писмата от Рита, които пазех, както си бяха привързани с панделката, се намираха на дъното на най-долното чекмедже — също както баща ми бе скътал писмата от майка ми в своето бюро. Може би един и същи импулс бе направлявал и него, и мен, с надеждата да съхраним нещо толкова неопределено, нещо толкова смътно, продължавайки да се опитваме да проумеем напълно цялата истина. А запазените стари писма бяха може би утеха, пред страха, да не загубим истината завинаги.
Сред писмата на Рита имаше една нейна фотография, която ми беше изпратила — снимка от училище, с размер точно колкото да се побере в мъжки портфейл, на която тя бе снимана още съвсем млада, с младежки пъпки. На гърба на фотографията бе надраскан надпис „Последната ми снимка!“. Очевидно тя е била изрязана от някакъв училищен албум, от онези, които се правят след всеки клас, за да се показват после на семейството и на роднините. Единият ъгъл на фотографията бе леко подвит и с късче хартия с друг цвят, вероятно е бил залепен с общ фото ъгъл към съседната снимка. Мислех си какво ли е било запечатано на съседните снимки в албума на класа и кой ли някъде по света се чуди къде се е дянала липсващата снимка от ученическия му албум. Или пък, чисто и просто, е натикал албума от гимназията в някое забутано чекмедже да събира прах заедно с други партакеши. Или може би самата Рита е скрила албума със снимките някъде, след като е извадила само своята фотография — и затова се виждаше в ъгълчето това късче с друг цвят, защото тя просто не е била достатъчно внимателна при отлепването от съседната снимка, съсредоточена единствено в тази задача, в тази отделна употреба на иначе съвсем типовата й фотография. Може би дори си е казала: тази ще бъде за моя брат в Африка, после си е повтаряла мислено фразата, наблягайки на значението на двете най-обикновени думи „моя брат“, както и на думата семейство, а накрая е напъхала снимката в плика и го е надписала, както се привързва кораб с въже, за да остане някъде здраво закотвен.
