Сега беше моментът да люлея бедра пред него, да пърхам с клепки с полуотворени устни. С други думи, да подчертая своята женственост като в някой посредствен филм. Така присъдата му след моя провал щеше да бъде по-снизходителна или щеше да бъде произнесена по-късно.
- И не забравяй онова, което се канеше да ми
Веднага щом се озовах в коридора, двамата с Фред ускорихме крачка. И аз като него бях изнервена до краен предел. Нелепата ситуация не само ме бе измъчила. Тя бе разкрила пред мен една нова, доста неприятна страна на моята връзка с Давид. Бог ми е свидетел колко силно желаех този съвършен мъж, живот сред власт и охолство, радвайки се на привилегии, които ще обградят ежедневието ми със стена от недосегаемост. Но при това не бих могла да се отнеса с презрение към онова, което съм била преди това. Не бих могла да зарежа девойката от Нантер и хората, които я бяха съпроводили до самия праг на широко разтворената сега пред нея врата... Не бих могла да бъда едновременно от двете страни на този праг.
Помъчих се да не изливам яда си на Фред, станал неволна причина и странична жертва на разразилата се буря.
- Никой не те е изпращал да ме викаш, нали?
- Не - призна той. - Ала междувременно порових в стационарния телефон на Луи и попаднах на нещо прелюбопитно.
- Какво по-точно?
- Паметта с всички негови разговори, откакто е инсталиран апаратът. А това прави цели три месеца.
- Е, и? - ядосах се аз. - Всеки ден в осемнайсет часа си поръчва момиче по телефона?
- Не точно - усмихна се той.
- И на кого се е обаждал?
- Знам, че няма да ми повярваш, но за номера няма никакво съмнение... Веднага се сетих чий е.
- Хайде, Фред, мамка му! - просъсках през зъби аз.
- Обаждал се е на майка ти. На Мод. Обаждал се е на вашия домашен телефон.
За момент погледът ми се зарея към съседните кабинети, където армия журналисти се трудеше над обедните новини. После се обърнах към него:
- Майка ми? Сигурен ли си? - запитах напълно слисана.
Той изреди без запъване цифрите на стационарния й телефон.
- Само тази седмица е разговарял с нея три пъти - отвърна той, след като погледна бележката в шепата си.
Сетих се за всички подаръци, които й беше изпратил, същите онези награди за моите услуги в хоризонтално положение.
- И... Дълго ли са разговаряли?
- Доста дълго. В понеделник - двайсет и две минути. Във вторник - само единайсет минути. А вчера - осемнайсет с кратко прекъсване от трийсет секунди по средата. Изглежда, е имал друго обаждане.
Това далеч надвишаваше времето за обаждане в знак на внимание или за проверка, проверка на какво впрочем? Бяха си истински разговори.
- Възможно ли е да е вдигала слушалката и веднага след това да е затваряла?
Подобна хипотеза не бе чак толкова абсурдна. Не по-абсурдна от това моят истински-мним любовник, истински-мним девер да се обажда на майка ми, за да си побъбрят като стари приятели.
- Не, не мисля. Апаратите са достатъчно усъвършенствани и имат брояч, който изключва линията, за да не дава напразно заето прекалено дълго време. Ако никой не говори, линията се изключва от само себе си след една-две минути. А не двайсет.
Онова, което техническите познания на Фред не можеха да ми обяснят, бе темата на тези техни беседи. И като какъв се е представял Луи, за да омае до такава степен майка ми. Дали се е представял за своя собствен брат? Или за Арман, под измамния предлог, че я осведомява за приготовленията?
- И откога казваш, че й се обажда?
- Още не съм ти казал. От началото на април насам.
С други думи, приблизително от моето запознанство с Давид, по времето, когато връзката ни все още беше тайна... И много преди Луи да изпрати на мама първия подарък, поне доколкото ми беше известно. Под какъв неясен предлог бе влязъл във връзка с нея? И защо тя бе приела да разговаря с този безлик събеседник?
След като набързо хапнах в компанията на неизчерпаемата Албан, за мен следобедът премина като сън, при това изпълнен с поредица действия, които изпълнявах като робот.
Четиринайсет часа, напомни Клое: репетиция в студиото под зоркия поглед на нашия режисьор Стан, който определи изходното ми положение и придвижването ми по време на предаването сред стъкнатия набързо селски декор. От проекта на скоропостижно изгубилия мястото си Крис бе останало само логото върху огромен твърд картон в дъното на студиото, осветено подходящо, за да изпъква.
Шестнайсет часа: изчитане на репликите от сценария, съставени от екипа на Албан. Повтарях си ги тихичко, давайки си сметка, че тя ги бе подбрала внимателно, за да не ме превърне в някоя от онези възторжени тъпачки, които гъмжаха в конкурентните предавания. Фразите бяха сдържани, точни, виртуозни, но не прекалено, твърде сходни с тези, които сама бих написала, ако доверието на Давид бе стигнало дотам, че да ми възложи и тази задача.
