дефлорирам. Натискът
върху химена, опънат като барабан, ме възпря да се опитвам да стигна по-дълбоко. Задъхана, изпаднала в паника да не би да сторя някоя пакост, която не бих могла да скрия от мама, но в още по-голяма степен възбудена, се отказах и се задоволих с обичайното мастурбиране на клитора, който бе по-изпъкнал и по-жаден за ласки от всякога.
(Ръкописна бележка от 13 юни 2009 г., съставена от мен)
Ала колкото повече го желаех аз, толкова по-далеч във времето отлагаше Луи този момент, разтегляйки във времето взаимните ни желания, играейки си с нервите ни чрез своето отсъствие или с моментните си появи. Той действително бе мой господар, защото бе успял да ме накара да го желая чрез леки докосвания, изтънчен и обсебващ като мелодията, която ме обгръщаше със своя мек, невидим воал.
Бих могла за го повикам, да изкрещя името му, да удрям по вратата и да вдигна под тревога целия хотел. Ала знаех, че тези мои опити биха били напразни. Знаех, че часът на нашето сближаване ще настъпи тогава, когато той реши. Дали вече бе избрал часа? Дали го бе програмирал, вписал в своя бележник или върху някой перфориран лист?
Минутите се точеха и ставаше все по-ясно, че никой повече няма да ме навести. Ето защо ми оставаше единствено да обгърна с поглед стаята. Нощна лампа с формата на пирамида; писалище от махагон с толкова тънки крака, че трудно можеше да се повярва как издържат
тежестта му; ваза от матово стъкло с букет бели лилии...
Прокарах ръка по чаршафите край мен и напипах ветрилото. За момент се зачудих, че не го е взела със себе си, но тогава си спомних за повелята на деня: „Твоята наслада ще овладееш“.
Значи, това се очакваше от мен. И докато не изпълня това условие, щях да си остана пленница на тази стая.
Въпреки това не бързах. Дори се заех да разгледам по-подробно този ценен предмет. Като се взрях внимателно, открих, че върхът на дръжката доста вярно възпроизвежда формата на мъжки член в ерекция. Върху черния лак личаха тънки и реалистични подробности: гънките на кожата в основата, тънката, еластична нишка на препуциума и дори жилите на стъблото, чието приятно докосване все още помнех. Дори се запитах какъв модел ги е вдъхновил. Възможно ли бе...
Въпросът не предполагаше отговор. Предполагаше само едно: решително да вкарам дръжката между розовите, влажни устни. Да си доставя на свой ред и според собствените си способности онова удоволствие, което той упорито ми отказваше. Отначало предпазливо, постепенно аз ускорих темпото, проникнах дълбоко, предизвиквайки силни тръпки, които повдигаха долната част на тялото ми, а след това тупвах тежко върху постелята, сред неописуема поредица от стенания. Когато ме порази следващият оргазъм, по бузите ми потекоха сълзи. Коремът ми се тресеше от кратки, резки спазми. Бях като парче земя, върху което се сипе градушката на мощна буря. Внезапно замръзнах неподвижно, докато дръжката бе най-дълбоко в мен, без да бъда в състояние да я извадя. Тя остана дълго там, докато мускулите наоколо най-сетне се отпуснаха и ме избавиха от нея.
Аз давах толкова много на Луи, а толкова малко получавах от него...
Или може бе обратното?
парите, преставах да се интересувам каква е по-нататъшната съдба на бельото ми. Донякъде
се отвращавах и скоро се отказах от сделката.
Ала днес, години по-късно, се питам понякога каква е била съдбата на моите едва замърсени между краката слипове. Дали все още съхраняват моята миризма? Дали мъжът, който ги е купил, продължава да ги души, преди да започне да мастурбира? Дали ги е прибрал грижливо заедно с други подобни, без да се интересува от самоличността на
тяхната бивша собственица, или са били за еднократна употреба и след това ги е захвърлил?
(Ръкописна бележка от 13 юни 2009 г., съставена от мен)
„Орор Делбар“: чрез търсачката открих само две споменавания на името й. Само че и в двата случая не ставаше дума за нея. Всъщност Орор бе умряла по време, когато частният живот на хората все още не се е излагал на показ в отвореното пространство на уебстраниците и на социалните мрежи.
Въпреки това фактът, че не се появи никъде, нито върху снимка на класа, нито в училищен или университетски списък, нито пък в някое родословно дърво, бе твърде удивителен. Дали нейното семейство, или пък Давид не бяха използвали услугите на фирма, която се занимава с прочистване на електронната памет? Така или иначе, резултатът беше налице: Орор Делбар не бе оставила никаква следа от присъствието си на този свят.
