Хотели - Първа стая полностью

Помрачня, съзнавайки драматизма на ситуацията, която до този момент му се бе струвала като щастливо съвпадение.

- Да.

- И ако някой поиска да разговаря с вас?

- Кажете му... че не съм до вас. Че просто сте натоварен да предадете думите ми.

Той кимна в знак на съгласие и повтори буквално всяка моя дума. Тъй като от слушалката се чуваше врява от гласове, която постепенно се засилваше, му дадох знак веднага да затвори, слагайки край на истерията и опитите да ме върнат. Междувременно автобус 378 ме отнасяше все по-далече по скоростната лента, докато бягайки от проблемите си, шофьорът упорито натискаше газта.

- Там, където се обадих - запита събеседникът ми с любопитство и съчувствие... - Там е вашата сватба, нали?

- Да, беше. Само че всичко това вече няма никакъв смисъл.

- Толкова ли сте уверена?

За пореден път не знаех какво да отговоря. Не бях сигурна в нищо. С изключение може би на инстинкта за оцеляване, който ме отнасяше колкото се може по-далече от улица „Тур де Дам“.

Лесно бих могла да си представя объркването, което оставям след себе си. Давид, не на себе си от гняв. Огорченият Арман. София, принудена да дава обяснения за моето отсъствие. Стъписаните гости, които все още не могат да повярват в този сценарий като на кино, колебаещи се дали да се оттеглят учтиво, или да започнат да утешават унизения младоженец.

Вероятно обслужващият персонал, нает за деня, вече прибираше храната, напитките и десертите. Вероятно цветята вече вехнеха от възмущение във вазите, водата в които така и не бе успяла да застои. Сигурно вече всеки бе преминал към обичайните слова, обещавайки подкрепа, която никога няма да даде, и бърза да избяга от мястото на бедствието от страх да не прихване инфекцията. Има нещастия, които хората смятат за заразни.

Когато слязохме на последната спирка заедно с останалите пътници, моят самарянин от обществения транспорт ми подаде визитна картичка от евтин картон, каквито се поръчват по Интернет със стотици:

- Вземете, никога не се знае. Ако искате да поговорите с някого. За каквото и да било.

Поех я и щом той зави зад аптеката на ъгъла срещу гарата, я хвърлих в първото попаднало кошче за отпадъци. Вече нямаше да имам нужда в живота си от Бертран Пасадие, нито от Фред или от Давид.

Дали Бартран Пасадие е мастурбирал, мислейки си за мен през изминалите седмици? Не, същинският въпрос е: колко пъти е мастурбирал, мислейки си за мен? Дали му е било по-приятно, отколкото с други въображаеми партньорки или с кучките, които без всякакво

съмнение гледа по Интернет?

След като природата ни е създала такива, би трябвало да ни снабди със специален детектор, нещо като еротична кристална топка, способна да предсказва от първия момент

дали ще спим с този, който ни е привлякъл. Колко разочарования би ни спестил той? Колко напрежения, конфликти, може би войни щяха да бъдат избегнати благодарение на една такава играчка? Колко време и енергия щяхме да съхраним, за да ги посветим на по-благородни каузи? Ала вместо това животът ни минава в преследване на по-красиви и по-

секси от нас...

(Ръкописна бележка от 19 юни 2009 г., съставена от мен)

Когато се прибрах у дома, празната и тиха къща ми направи странно впечатление. Със сигурност занапред аз единствена щях да влизам тук. Макар да бях пораснала в нея, се чувствах като някаква натрапница сред вещите на мама, купчина прашни вехтории. Във всички стаи все още се усещаше мирисът на изгоряло. Никой не се бе погрижил да проветри след спешното заминаване за болницата.

В дневната, редом с мемориала, в който всички снимки бяха посветени на мен, открих останките от подаръците, които Луи лично бе носил. Всяка кутия с панделка бе благоговейно съхранена, въпреки че съдържанието й липсваше. Ореховки, калисони от Екс, желирани бонбони... Разгледах всичките, като от време на време схрусквах някой останал вътре сладкиш. Не можех да се реша да ги почистя, да си представя, че тъпча в десетина пластмасови торби за смет всички тези предмети, белязали живота на мама, а след това ги захвърлям в кофата на улицата.

Моята стая - дори не си спомнях кога съм влизала в нея за последен път... Вниманието ми бе привлечено от смачкана на топка сребриста хартия в кошчето, която блестеше под лъчите на обедното слънце, подобна на паднал от тавана стъклен абажур. Присъствието й тук ми се стори странно и нелепо. Навремето мама би се погрижила да я махне оттам при първото седмично почистване. Ала напоследък бе вършила само най-необходимото и едва ли бе имала сили да се качи до горния етаж.

Звънът на стационарния телефон до входната врата ме изтръгна от тези тягостни мисли. Поколебах се дали да сляза и да се обадя. След две иззвънявания той спря, само след три секунди последваха още две и така нататък: това бе условният ни сигнал със София. Бяхме се уговорили да прибягваме до него при спешни случаи.

- Софи?

- Аз съм. Нямам много време.

- Все още ли си там?

- Да. Е, излязох за малко на улицата, но Давид не ме оставя на мира.

- Съжалявам...