Отново очите й ми посочиха отговора: все още съвсем свежите цветя, непокътнатата кутия шоколади... Снощи всички тези неща все още не бяха в стаята й. Посланието беше ясно: това бе станало днес. Тази сутрин. Може би дори тъкмо преди моето пристигане.
След това погледът й се спря върху моята рокля, която сякаш едва сега забеляза и огледа, доколкото й позволяваха силите.
- Толкова си красива... - промълви тя. - Луи сигурно много се гордее.
Не реагирах на грешката в името. Или може би това не бе грешка. Може би по свой начин подкрепяше избора, който постепенно назряваше в мен. Даваше ми своята благословия.
Взех главата й между дланите си и сгуших нос в пазвата й, превърнала се в костелива вдлъбнатина, покрита със сива суха кожа. Въпреки острия мирис на почистващи препарати и лекарства успях да почувствам нейния парфюм с уханието на роза. Или може би си въобразявах? Дълго останах така, черпейки упование от тази близост, без да мога да се наситя, аз, дъщерята, получила толкова много и дала толкова малко. Дори през последните седмици, когато бях заета да градя едно измамно щастие...
През цялото това време редом с нея е бил Луи. Той й бе върнал радостта от живота, откъсвайки я от зловредното влияние на болестта. Благодарение на него устата й не е била толкова пресъхнала, световъртежът - не толкова силен, пристъпите на немощ - по-лесно преодолими.
Той завинаги щеше да остане за нея като добрия дух, дал й подкрепа в последните й дни.
Мама присви няколко пъти очи, сякаш за да привлече вниманието ми. Или може би бе просто рефлекс, една от онези мускулни контракции, които предвещават окончателния край?
С леко прищракване катетърът освободи нова доза аналгетик, която според мен дойде тъкмо навреме. Върху монитора кривата на сърдечната дейност си оставаше нормална. Въпреки това чувствах, че се отдалечава от мен и е на път да изгуби съзнание. Никой не би могъл да каже дали за последен път ще дойде на себе си, преди всичко да приключи. Лицето ми почти докосваше нейното, но въпреки това зениците й ме отбягваха, плъзгаха се постепенно вляво, докато клепките й се спускаха. Какво ли бе искала да ми каже?
Огледах стаята наоколо, сякаш я виждах за пръв път. Всичко наоколо беше празно и жълтеникаво-бяло. Като се изключат подаръците на Луи, единственият предмет, който привличаше вниманието, бе розовата вълнена жилетка, която доктор Пулен вероятно бе грабнал в бързината, докато са качвали неговата пациентка в линейката.
Имаше само един полуотворен шкаф-закачалка. Едва не паднах от стола, когато забелязах
пакета, който заемаше почти целия горен рафт.
Сребрист пакет. Очевидно оставен специално за мен от Луи.
Залитайки, все пак успях да се надигна и да взема пратката от захабената талашитена поставка. Нетърпеливо разкъсах с нокти опаковката. Върху двойния пласт сребриста хартия имаше само една картичка с обичайната повеля:
9 - Фантазмите му ще последваш
Какви фантазми? И преди всичко чии?
Оставих картичката на леглото, малък бял правоъгълник, който се открояваше върху жълтия чаршаф, и вдигнах разделителния лист. Онова, което открих отдолу, толкова ме изненада, че за няколко секунди се вкамених. Вдигнах малката купчина снимки и, затаила дъх, започнах да ги разглеждам една по една, като се стараех да не пропусна нито една подробност, борейки се с желанието час по-скоро да мина на следващата.
Още първата от тях, направена пред стълбите на някакво кметство, може би в Динар, в деня на сватбата на Давид и Орор, пробуди у мен усещането, че до този момент съм била сляпа и едва сега проглеждам. Върху пожълтялото картонче пред мен изникна най-сетне истината. Дали не бе по-добре никога да не я бях виждала, нищо да не бях научавала?
Би трябвало с всяка следваща снимка чувствата и изненадата ми да се уталожват, но се случваше тъкмо обратното. Колкото по-ясно виждах Орор такава, каквато е била, такава, каквато бе живяла - под ръка с Ортанс на разходка край морето или излегната на плажа в бански на точки, - толкова по-очевидна и жестока, неумолима и болезнена ставаше истината, подобно на скалите, които бяха причинили смъртта й: аз бях нейна двойница. Или тя на мен. Две сестри-близначки, родени в интервал от двайсет години и попаднали под знака на един и същи палач.
И дума не можеше да става за обикновена прилика. Общи бяха не само дългите тъмни коси, закръгленото тяло, зелените очи и луничките по носа и бузите. Всяка подробност, всяка черта на лицето, извивката на клепачите, предизвикателната пълнота на устните - всичко това бе и мое, и нейно.
„Никога няма да бъда Орор“, бях си обещала аз предишната вечер в хотел „Шарм“ пред Луи, който тогава бе в моя власт. А в действителност съм била такава от мига, когато съм била открита в картотеката на „Нощни красавици“ от Давид или може би от Луи или Ребека... И през всеки от следващите етапи: необикновената среща с Давид, предложението за брак на шлепа... Включително и през онези моменти, когато съм се чувствала като обикновена топка за тенис, подхвърляна от ракетите на двамата братя.
