Ала не Давид седеше пред мен, не на него принадлежеше презрителната усмивка върху устните над чайника, от който все още се носеше тънко ухание на жасмин.
- Повярвахте ли ми?
Гледаше ме с тържествуваща жестокост, все едно че бе стъпкал отвратително насекомо. А насекомото бях аз!
„Значи, повярвахте на небивалиците, които ви разказах, Ел!“
От ярост бях изгубила дар-слово. Изумлението ми от необикновеното му коварство нямаше граници. Как бе възможно да измисли подобна мрачна, страховита история, само за да си достави удоволствието да гледа как с всяка следваща подробност събеседникът му все по-дълбоко затъва в нея, подобно на муха в буркан с мед?
Луи почти ликуваше. Възхищаваше се на лекотата, с която ме бе измамил. Върху лицето му грееше нямата усмивка на паяк, който се кани да разкъса попадналата в мрежата плячка.
- Удивително е колко лесно млади жени като вас се поддават на романтичното чувство! Достатъчна е една градина, малко музика, необходимата доза драматизъм... и пламвате като кибритени клечки. Дори е прекалено лесно. Но пък, от друга страна, е трогателно.
Макар залитайки, успях да се изправя и с всичкото достойнство, на което бях способна, без да кажа нищо, се отправих към улицата. Разблъсках по пътя си група азиатски туристи, които се бяха струпали при входа.
- Анабел! Върнете се!
Въпреки недъгавия си крак той се втурна след мен и се опита да ме хване за ръката. Успях да се дръпна и забързано се отдалечих въпреки неравната настилка.
- Оставете ме на мира!
Всичко бе свършено. Можеше да наговори на брат си каквото си ще по мой адрес. Бях готова да поема този риск. Готова бях да подложа любовта на Давид на изпитанието на истината. От друга страна, бях сигурна, че никога повече няма да търпя притворството на Луи, този недъгав и жесток човек, смазан под тежестта на своите провали. От този момент нататък нямаше да получи нищо от мен. Можеше да ми изпраща колкото си ще писма, които щях да хвърлям в коша, без дори да ги прочета. Моите мисли отново щяха да принадлежат единствено на мен.
Достатъчно бе да ускоря крачка, за да го оставя далеч назад, тъй като той не можеше да тича.
- Съжалявам... - провикна се той, вече доста изостанал. - Анабел!
Това, че за пръв път ме нарече по име, изобщо не ме разколеба, а още по-малко стъписаните погледи на минувачите, неволни свидетели на тази сцена. Без повече да му обръщам внимание, излязох на улица „Шаптал“ и поех надясно, към улица „Бланш“.
Само след десетина метра обаче сигналът на мобилния телефон ме принуди да забавя крачка.
- Давид?
- Привет, моя красавице. Как върви туристическата обиколка с Луи?
- Ами... Всичко е наред... - излъгах със сподавен глас.
- Беше добра идея, нали? Времето е разкошно!
- Да...
- Знаех си, че ще ти хареса. Той е чудесен екскурзовод.
Докато говореше, усещах, че моят преследвач непрекъснато се приближава.
- Можеш ли да ми го дадеш за малко?
- Не... Не. Отиде до тоалетната - импровизирах аз, като едва си поемах дъх.
- Е... никак не ме учудва. В това отношение той е същинска госпожица.
- Да му кажа ли да ти се обади по-късно?
Молех се да приеме предложението ми, макар да знаех, че за него всяка секунда е скъпа.
- Не, няма значение... Мога да почакам. Приятно ми е да чуя гласа ти през деня. Това не се случва често.
Сега вече Луи почти ме беше настигнал, беше само на две-три крачки. Той се изравни с мен, хвана китката на свободната ми ръка, а върху лицето му бе изписана заплашителна гримаса. Силата на хватката му ме изненада и ме накара на свой ред да изкривя лице от болка.
Неволно простенах.
- Ел? Ел? Всичко наред ли е? - чух разтревожения глас на Давид.
„Отговорете му“, подкани ме със заплашителен поглед недъгавият.
- Да... Няма проблем, блъснах се в...
- В какво?
Луи протегна другата си ръка към телефона, без да ме пусне. Не можех да побягна, нито пък да извикам. Давид щеше да чуе всичко.
- Здравей, братле! - каза мъжът с бастуна със стъписваща непосредственост. - Да, да, всичко е наред. Анабел се оказа, общо взето, добра ученичка. Малко разсеяна, но любознателна. До края на деня ще научи
Многозначително натърти на тези думи, без да снема поглед от мен. Какво ли искаше да ми каже с това?
Двамата си размениха няколко незначителни реплики, свързани с телевизионния канал -някакви летни промоции, след което Луи затвори, но не ми върна телефона. С другата си ръка продължаваше да ме стиска за китката.
Едва тогава си позволих да избухна:
- Съжалявам? Това ли е всичко, което можете да ми кажете: „съжалявам“?
- Продължавайте с този тон - заяви хапливо той - и аз веднага ще се обадя на скъпия Давид. Повикването ще бъде от вашия телефон и съм сигурен, че няма да му даде сърце да не ви отговори.
Измислената история, свързана с неговия брат, естествено, не представляваше нищо в сравнение с извратената игра, в която ме бе въвлякъл предишната вечер. Именно заради срама, че съм взела участие в този маскарад, ми се искаше да се изплюя в лицето му.
