Сетне влезе, без да дочака моя отговор. Със свито сърце гледах безпомощно как посочва на продавача, дребничък, плешив мъж с очила, същата онази игла за коса, която от седмици насам гледах жадно. Сребърната игла за коса на госпожица Марс, моята нова съседка отвъд времето.
Само след няколко минути Луи излезе с опакования набързо предмет в ръце.
- Вземете.
Отблъснах подаръка, който така силно желаех.
- Луи... Не мога да приема това. Ако Давид научи...
- Нямам никакви задни мисли - прекъсна ме меко той. - Няма недоразумение, Ел. Просто стриктно изпълнявам заръката му: да ви покажа квартала... и да ви глезя. На негови разноски, разбира се.
За пореден път си дадох сметка за нежното внимание на моя годеник, който най-невинно бе
прехвърлил временно правомощията си на своя брат.
- В такъв случай... Предполагам, че трябва да приема.
Моето съгласие накара очите му да заблестят по-силно. Ясно ми бе, че той действително просто изпълнява волята на Давид. Само че удоволствието, което изпитваше при това, си беше само негово. Докато ме обсипваше с благодеяния, ставаше свидетел на моето смущение и моята признателност, а това очевидно му доставяше наслада.
- Имам да свърша още нещо, но не толкова приятно. Ако нямате нищо против, почакайте ме в това кафене. Няма да ми отнеме повече от половин час.
Седнах на обичайното си място в кафене „Антикер“ като кораб, завърнал се в родното пристанище след дълги дни сред бурното море. Липсваше само София, с която, за съжаление, не можах да се свържа по телефона, за да й разкажа за случилото се напоследък. Поради липса на задушевен събеседник се потопих в уютната атмосфера на заведението и се отдадох на мечтания, в които смахнатото поведение на Луи се наслагваше върху сияйния образ на брат му.
Защо му бе скимнало да ми поставя клопка? Защо играта с мен му беше толкова приятна? Влиянието, което упражняваше над мен, не бе достатъчно да обясни стремежа да подлага на изпитание нервите ми, който проявяваше при всяка наша среща.
Неочакваната му поява в кафенето ме облъхна като свеж вятър.
- Ето ме! Приключих. Готова ли сте?
Държеше в ръка червено-бял пластмасов плик с голямо „Д“, емблема на аукционната къща „Друо“ Какво ли бе купил така набързо оттам? Продълговатата форма на предмета, увит във вестникарска хартия, не ми говореше нищо.
Запазих дискретно мълчание и го последвах за последната част от разходката в елегантния пасаж „Жуфроа“, друг архитектурен символ на романтичен Париж. Над часовника по средата на галерията бе изписана 1846 година. Подобно на него, подобно на восъчните фигури в музея „Гревен“, разположен вляво от нас, Луи ми изглеждаше като човек от миналото, съвсем различен от минувачите край нас. Впрочем някои от тях го оглеждаха като туристическа забележителност, като отломка от някогашния дендизъм.
- Ще ме съпроводите ли до дома? Започнах да се изморявам...
Бяхме на крак от сутринта и, изглежда, молбата ми му се стори съвсем уместна, защото веднага се съгласи. Загрижен за мен, малко по-нататък, на булевард „Монмартр“, той спря такси.
Десет минути по-късно колата пое нагоре по улица „Ларош-фуко“ и точно в този момент зърнах до близката пресечка мощен черен мотоциклет.
- Спрете! - казах аз на шофьора.
- Улица „Тур де Дам“ е по-нататък, госпожице.
- Да, зная... Оставете ме все пак тук, ако обичате.
- Окей, вие си знаете - съгласи се той и спря белия мерцедес до тротоара.
Откъснат от мислите си, Луи се обади учудено:
- Нещо не е наред ли?
- Не, не, няма проблем - непохватно излъгах аз.
Той на свой ред забеляза Фред, облакътен на механичното си чудовище, в тясно кожено яке и с каска в ръка.
- Пребледняла си, Ел. Да не би този младеж да е причината?
- Да... - припряно отвърнах аз, докато излизах от колата.
- Кой е той?
- Моят бивш... Няма работа тук.
- Страх ли ви е от него?
Замръзнах. Не можех да преценя кое повече ме дразни: появата без предупреждение на Фред или че Луи стана свидетел на моето объркване.
- Не... Не. Все пак предпочитам да мина отзад.
До номер петдесет и шест на улица „Сен Лазар“ имаше задънена улица, което водеше на север до градините на домовете, разположени на улица „Тур де Дам“. Тази хитрост бе известна само на местните обитатели.
В този момент обаче Луи ме задържа, като ме хвана за ръката, придърпа ме към себе си и с решителен израз ме поведе към мъжа, който дебнеше нашето завръщане.
- Имайте предвид, че го разбирам. Вие не сте от момичетата, които човек може да остави да си тръгнат току-така. Нищо, елате. Щом е дошъл, ще му обясним някои неща.
Лоша идея!
Фред най-сетне ни забеляза и се втурна към нас с войнствен вид. Отлично познавах кога се готви за свада: свити очи и рамене, наведена глава и стиснати юмруци.
- Аха, значи това си ти? - обърна се безцеремонно той към Луи.
- Това съм аз.
Луи го гледаше спокойно за разлика от мен, проявявайки аристократично високомерие. Насъскан от подобен отпор, рокерът го блъсна с разтворена длан в гърдите.
