Думите му прозвучаха като поредното самохвалство, но аз бях сигурна, че той ни най-малко
не преувеличава широтата на своята култура.
Все още намръщена, но спокойна, мълчаливо поех редом с него обиколката из улиците на „Нова Атина“. Верен на обещанието си, оттук нататък той бе само словоохотлив чичероне.
- Обърнете внимание на номера над тази врата, който е по-голям от другите.
Спускахме се по улица „Бланш“ и аз забелязах, че наистина табелките с номерата на някои сгради бяха доста по-големи от обичайните.
- Вярно, много странно...
- Това е единственият белег на някогашните публични домове, съхранил се до наши дни.
- Нима?
Простодушието ми го накара да се усмихне, но след това веднага прие отново сериозен вид от страх да не ме обиди.
- Още преди да бъдат окончателно забранени със закона „Март Ришар“ през 1946 година, бардаците и вертепите е трябвало да се придържат към определена дискретност. Били са им забранени всякакви реклами и витрини откъм улицата, каквито могат да се видят в Амстердам. Единствено някои отличителни знаци върху фасадата, които посветените лесно могат да разпознаят.
- Какви например?
- Прочутите червени фенери, но също така по-незначителни знаци, като матови стъкла на прозорците, решетки върху шпионките на входните врати, а също така постоянно спуснатите щори. Сред тях е и „Големият номер“, превърнал се в нарицателно за тези заведения.
Въздържах се от всякакви коментари по този повод, а останалата част от разходката премина все в този насока. Историята на местата, които посещавахме, бе свързана единствено със земната любов и разпътните нрави на нашите предци: на площад „Орлеан“ отново стана въпрос за пламенната, страстна любов между Санд и Шопен; пред номер 9 на улица „Ла Брюйер“ Луи ми описа подробно продължилата трийсет години извънбрачна връзка на Марселин Деборд-Валмор с Анри дьо Латуш... Ала гвоздеят на програмата безспорно бе цветистият му разказ за живота на леките момичета, обитаващи околностите на църквата в неокласически стил, която се намираше в долната част на квартала:
- Тъй като те примамвали работниците от строежа на църквата, а след завършването й -енориашите, били наречени „лоретки“.
Пред нас се издигаха четирите коринтски колони и портикът в античен стил на църквата „Нотр Дам дьо Лорет“.
- Винаги съм си мислила, че това е по-скоро шикозен квартал.
- Че това се отнася и за лоретките! - възкликна разпалено той. - Те нямат нищо общо с гризетките от квартала на Бастилията или от Белвил, които обикновено са били шивашки работнички и кроячки, и са продавали от време на време прелестите си само за да припечелят допълнително по някоя пара.
- Това не се ли отнася и за лоретките?
- Ни най-малко! Като цяло те са били изискани, образовани, грамотни момичета, най-често издържани отчасти от техния любовник. За тях проституцията е по-скоро изкуство да се живее, а не резултат от материална принуда.
- С една дума, по-скоро куртизанки, отколкото проститутки.
Дали той често се ползва от услугите на такива като нас, лоретки или горещи момичета, подобни на онази разкошна мулатка от вечерта на вернисажа? Или дори на истински
проститутки, каквото всеки може да забърше по алеите на Венсенската гора и да изчука на
задната седалка на някоя
ръждясала камионетка? Какво ли е да прави секс с тези
същества без име и дори без лице? Дали се чувства по-силен, по-мъжествен, по-желан от
другите жени? Дали мъжът се чувства по-различен, след като, надянал латекса, е проникнал в нечия вагина, без чувство, без нежност, за да обладае някоя покорна женска, която никога
повече няма да види?
(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г.: това са чисто мъжки мисли и думи... Ако претендира, че описва онова, което се случва в главата ми, този път се е заблудил)
Недвусмисленото ми определение го накара да се засмее от сърце. За пръв път смехът му ми се стори искрен, освободен от всякакъв цинизъм или пресметливост. Що се отнася до него, той сякаш напълно бе забравил за неотдавнашното ни стълкновение. Щеше ми се и при мен да е така... За съжаление, просто се преструвах и чаках с нетърпение срещата ни да приключи час по-скоро.
- Да, може и така да се каже.
Часовете, прекарани под яркото слънце, бяха изпълнени с толкова случки и архитектурни детайли, че в никакъв случай не можех да ги запомня. Трябваше да призная пред себе си, че изпитвах искрено удоволствие, като слушах описанието на венецианския стил, характерен за някои сгради около площад „Сен Жорж“, с неговите медальони, фризове и канделабри, тъй различен от строгия неокласицизъм на улица „Тур де Дам“.
На обяд изядохме набързо по един омлет в бирария „Льо Сантрал“, недалеч от улица „Друо“, само на две крачки от антикварните магазини, чиито витрини двете със София често разглеждахме. Странно съвпадение бе, че Луи спря точно пред „Нативел“, където самата аз ходех като на поклонение. След като гледа известно време изложените предмети, той се отправи към входа.
- Бихте ли ме почакали за момент?
