Освен това Давид, изключение и като личност, и като статут, пробуждаше у нея едновременно сантименталното момиче и нимфоманката, мечтателката и мъжеядката. Самият факт, че съм успяла да сваля подобен мъж, будеше у нея недоумение и тя смяташе, че от солидарност, от приятелски чувства и в името на трудните години, прекарани заедно, съм длъжна да споделям с нея всичко екзотично и привлекателно, което откривах у него.
- Не ти ли е странно да отиваш при него, след като си била с клиент?
- Вече ти казах, че вероятно ще се видим утре вечер.
- Все пак... - настоя тя. - Не се ли притесняваш, че ще заподозре нещо?
- А на теб не ти ли е странно никога да не спиш два пъти с един и същи мъж? - върнах й го аз.
Улучих й болното място. При това съвсем точно. Лицето й веднага помрачня.
София без всякакво усилие будеше желание, но именно тази лекота и нескритото й влечение по секса, общо взето, й пречеха да задържи мъж за повече от няколко нощи. Когато не изневеряваше на моментния си любовник със следващия, непременно се връщаше към някой от предишните, а това от време на време ставаше причина за инциденти, които си бяха изцяло за нейна сметка. Тя или се оставяше да я хванат, или пък чисто и просто всички й омръзваха и в такива случаи прекарваше по-голямата част от времето в компанията на секс играчки, от които с времето бе натрупала цяла колекция.
- Извинявай...
- Няма нищо. Донякъде имаш право... Защо не се поразходим?
И двете обичахме нощните разходки в Париж, обичахме да се шляем без цел по пустите улици, осветявани на талази от фаровете на такситата.
Най-голямо удоволствие ни правеше да зяпаме витрините на антикварните магазини и на бижутерите, каквито имаше много около „Друо“, по няколко на всяка улица. След като бяхме наясно, че нито едно от тези съкровища, дори най-скромното, никога няма да бъде по възможностите на оскъдните ни спестявания, можехме свободно да се отдадем на мечти. Да бленуваме на воля за „деня, когато“ охолството ненадейно ще ни падне от небето, като откъснал се метеорит на материалното щастие.
- Мамка му, видя ли този часовник? - прехласнах се аз при вида на един модел най-отпред на витрината, почти долепен до стъклото.
- Мъжкият хронометър ли?
В този антикварен магазин „Нативел“ твърде умно предлагаха към всеки изложен за продажба предмет кратко описание, подобно на цветните рекламни листовки в някои книжарници.
- Точно той, виж... Сто процента механичен, произведен през 1969 година!
- Е, и какво? Да не би да дириш еротичен часовник? - насмешливо подхвърли тя.
„69-а, еротичната година“, шепнеше Джейн Бъркин през същата тази година, белязана от страстната музика на Серж Гензбур.
- 69-а, с няколко дни разлика, е годината, през която се е родил Давид. Роден е на 5 януари
1970-а.
- Е, във всеки случай е годината, когато е заченат - изхихика тя. - Само не ми казвай, че имаш намерение да му направиш подобен подарък?
- Не че нямам желание. Чудесен е, нали?
Строг и изискан, часовникът ми намигаше от кадифената подложка, искрейки в полумрака с лъскавия си, тъмносин циферблат. Обърнах внимание на изпъкналото предпазно стъкло, което свидетелстваше за автентичната му възраст.
- Дребна играчка в сравнение с часовника на моя клиент... - отбеляза София с престорено снизхождение. - Само че със сигурност няма да откажа, ако ми го предложат.
- Я стига... Видя ли цената?
- Ами да, три хиляди и двеста евро. Ако искаш да удостоиш с него твоя тузар, ще трябва да полагаш извънреден труд!
Само тази дрънкулка струваше повече от двумесечния ми бюджет за преживяване. Без да се броят...
- Покрай грижите за мама, никога не бих могла - въздъхнах аз.
Нейната здравна вноска беше недостатъчна за покриване на разходите по лечението и в рамките на моите възможности аз доплащах, за да й осигуря минимум удобства както у дома, така и в болницата по време на честите й престои там. Една седмица химиотерапия, една седмица почивка, за да се съвземе, после една седмица задоволително състояние, след което отново идваше ред на седмица мъчителна терапия. Такъв бе наложеният й ужасен ритъм на живот. През детството тя бе полагала такива грижи за мен, толкова много ми бе дала, че напълно заслужаваше да й отвърна със същото чрез част от моите доходи, колкото и скромни да бяха те.
Зад часовника, който мълчаливо съзерцавах, имаше друг предмет, който привлече вниманието ми. Беше сребърна игла за коса, „принадлежала на госпожица Марс“, както сочеше ръкописната бележка. Скъпоценност от началото на Х1Х век, предлагана срещу скромната сума от хиляда и седемстотин евро. Още една непостижима мечта.
Без предупреждение Софи ме дръпна за ръката далеч от изкусителната витрина.
- Хайде, тръгвай, хубавице! Твоят прекрасен принц няма да припадне, ако на всяка ваша среща не му правиш подарък, който струва три минимални заплати!
- В никакъв случай...
- Освен това, ако позволиш, предвид неговите доходи, по-скоро той би трябвало да ти подарява подобни предмети.
- Именно в това проблемът - съгласих се аз. - Това са си негови доходи, а не мои...
