Посочих продълговатия предмет, който той въртеше между дланите си като речно камъче, изоставил черната лакирана перодръжка, с която обикновено си играеше.
- Не, не точно. Отначало смятала, че може да поправи онова, което природата тъй несполучливо съчетала. Подложила се най-малко на три операции, за да съкрати разстоянието между отвора на копулацията и поставения не на място малък орган.
- Какво? - неволно възкликнах аз. - Та тя е била напълно побъркана!
- Донякъде е така. Сетне възложила надеждите си на психоанализата, която все още правела своите първи стъпки. Ала въпреки годините, прекарани върху кушетката на самия Фройд, ученият така и не успял да я освободи от нейната фиксация. Що се отнася до този малък предмет...
С възторг в очите господин Жак вдигна яйцето, което изглеж-даше между пръстите му като някакъв трофей.
- Той е една от любимите интимни играчки, които тя постоянно използвала с надеждата да предизвика възбуда отвътре, след като не можела да я постигне отвън. До такава степен била убедена, че те ще успеят да я „отпушат“ - простете ми за израза, - че започнала усилено да рекламира електрическите вибратори, които се появили тъкмо по онова време. При това напълно безвъзмездно... Просто в името на еротиката.
- Невероятно.
- Само не се заблуждавайте. Макар в някои отношения ексцентрична, тя била безупречно почтена жена. През войната, когато вече не била в първа младост, лично помогнала на много еврейски интелектуалци да избягат от Австрия и Германия. Впрочем сред тях бил и Фройд.
Той приведе високата си фигура, за да върне моя подарък.
- Сега вече знаете всичко - приключи той с известна печал. - Стаята „Мари Бонапарт“ е на третия етаж, първата врата вляво от асансьора. Пожелавам ви приятна вечер, Ел.
В тона на гласа му нямаше никакъв циничен подтекст. Само обичайната любезност.
Обърнах се и бях изненадана от невинната усмивка на Изиам. Същият този Изиам, който ме бе отвел до първата стая. Който не бе чул виковете ми за помощ. Неговата ръка бе пъхала нарежданията на Луи под вратата. Въпреки безобидния му вид той беше моят тъмничар.
- Ще благоволите ли да ме последвате, госпожице?
Дали бе разумно да разобличавам този пощальон? Влязох преди него в асансьора, който потегли нагоре с тихо потракване. Докато бяхме вътре, двамата не разменихме нито дума. После той се дръпна встрани, за да ми направи път, и ми посочи тъмносиня врата. Обърнах внимание, че това е доминиращ цвят на целия етаж, също както червеното бе отличителен белег на петия, а златистият - на първия, където се намираше стаята „Жозефин“.
Когато стигнахме до вратата, аз извадих магнитната карта и реших да го запитам кой го е наел, но той пръв наруши мълчанието, което явно му бе наложено при нашата първа среща:
- Този път няма да има инструкции. Сама ще разберете какво трябва да правите.
- Няма да има инструкции ли? - възкликнах аз с престорено учудване. - Че кой е решил така?
- Това не мога да ви кажа.
- Такава е вашата инструкция, нали?
- Да - потвърди той.
Бих могла да се закълна, че мургавото му лице поруменя.
- Сигурна съм, че умирате от желание да ми го кажете!... - предизвиках го аз, развеселена от неговото смущение, като котка, която си играе с мишка.
Клетият младеж бе изгубил обичайната си невъзмутимост. Изглеждаше толкова трогателен, с широко разтворени от уплаха очи, търсейки объркано някаква опорна точка.
- Нищо подобно!
Накрая погледът му падна върху картата, която държах в ръка. Видя в нея изход, грабна я, прокара я през четящото устройство и веднага отвори вратата. Моят затвор бе негово избавление.
Без нито дума повече, той се втурна като стрела към другия край на коридора. Луи можеше да се довери на Изиам. Момчето не го предаде: вероятно получаваше сериозно възнаграждение за услугите си.
Въпреки това бях сигурна, че скоро ще се върне. Действително, когато влязох, той веднага пристигна и заключи вратата отвън.
Помещението напомняше по-скоро кабинет, отколкото хотелска стая. Обзаведено бе пестеливо в стил от трудно определима епоха: лакирано бюро от дива череша, покрито със зелен марокен, метална лампа със сферична форма, малък, поизтъркан фотьойл с ниска облегалка, а в другия край, точно под плътно затворения прозорец, диван, тапициран с кървавочервено кадифе, върху който безредно бяха нахвърляни няколко възглавници със златна бродерия.
С една дума, обстановката напълно съответстваше на личността, за която бе предназначена. Онова, което се очакваше от мен на първо време, ми се стори очевидно, така че се изтегнах на дивана, без да очаквам допълнителни напътствия.
Също както първия път, мина доста време, преди някой да ми разкрие присъствието си. До слуха ми достигаха само далечният шум на асансьора, на затварящи се врати и скърцането на количката на румсървиса, която камериерът вероятно тикаше по коридора.
