Върмонт ми се видя различен, като се върнах. Нямаше ме само три дни и две нощи, но по време на отсъствието ми всичко беше станало по-малко: затворено в себе си, тъмно, влажно и лепкаво. Зеленината на горите около къщата ми изглеждаше неестествена, неправдоподобно наситена в сравнение с жълтеникавокафявите цветове на пустинята. Въздухът бе натежал от влага, земята беше мека като стъпваш и навсякъде, където се обърнех, виждах буйна, яростна растителност, стряскаща случайна гнилоч: подгизнали вейки и парчета кора се разлагаха по пътеките, по дърветата пълзяха гъби, по стените на къщата беше избила плесен. След известно време установих, че гледам на тези неща през очите на Алма, че се опитвам да ги видя с една нова яснота, подготвяйки се за деня, когато тя ще се пренесе при мен. Полетът до Бостън бе преминал добре, много по-добре, отколкото смеех да се надявам, и бях слязъл от самолета с чувството, че съм постигнал нещо наистина важно. В големия план на вселената сигурно не беше кой знае какво, но в малкия план на човека, в микроскопичното местенце, където се печелят и губят личните сражения, това си беше забележителна победа. Чувствах се по-силен от когато и да било през последните три години. Почти цял, казах си, почти готов отново да стана истински.
В следващите няколко дни гледах да върша колкото може повече неща, бъхтех се на няколко фронта едновременно. Продължих работа върху превода на Шатобриан, закарах смачкания си пикап до сервиза за ремонт и така изчистих къщата, че за малко да се срути: изтърках пода, освежих мебелите, избърсах книгите. Знаех, че нищо не може да скрие първоначалната грозота на архитектурата, но поне можех да направя стаите поносими, да ги излъскам до блясък, който никога не бяха притежавали. Единствената трудност беше какво да правя с кашоните в празната стая, която смятах да префасонирам в кабинет за Алма. Трябваше й място, където да работи по книгата си, място, където да може да остане сама, а тази стая беше единствената възможност. В останалата част от къщата обаче нямаше къде да складирам всички тези неща, нямах нито таван, нито гараж, така че единственият вариант излизаше мазето. Но проблемът с този вариант беше пръстеният под. При всеки дъжд мазето се наводняваше и ако оставех там картонени кашони, със сигурност щяха да подгизнат. За да избегна подобна катастрофа, купих деветдесет и шест тухли и осем големи парчета шперплат. Наредих тухлите по три на височина и така построих платформа, достатъчно над най-високото ниво, което беше достигала водата при проливен дъжд. За допълнителна сигурност против влагата опаковах всеки кашон в дебел найлонов чувал за боклук и го затворих с лепенка. Това би трябвало да е задоволително, но минаха още два дни, докато събера куража да ги смъкна долу. В тези кашони се намираше всичко, което бе останало от моето семейство. Роклите и ризите на Хелън. Четката й за коса, чорапите. Дебелото й зимно палто с кожената яка. Ръкавицата за бейзбол и комиксите на Тод. Пъзелите и пластилиновите човечета на Марко. Златната пудриера с пукнатото огледалце. Плюшеното мече Дебеланчо. Значката от предизборната кампания на Уолтър Мондейл. Вече нямах какво да правя с тези неща, но бях неспособен да ги изхвърля, не можех и да си помисля да ги дам като дарение някъде. Не желаех друга жена да носи дрехите на Хелън и не исках шапките на Ред Сокс, които носеха момчетата ми, да седят на главите на други момчета. Да смъкна тези неща в мазето беше все едно да ги заровя в земята. Не край може би, но началото на края, първият крайъгълен камък по пътя към забравата. Трудно ми беше да го сторя, но не и наполовина толкова трудно, колкото да се кача на онзи полет до Бостън. След като опаковах всичко, отидох в Братълбъро и избрах мебели за Алма. Купих й махагоново бюро, стол с кожена тапицерия, който се отпускаше назад като натиснеш копчето под седалката, библиотечка от дъб и шикозно разноцветно килимче. Взех най-хубавите неща в магазина, офисмебел от най-висока класа. Сметката излезе повече от три хиляди долара; платих в брой.
