Разбрахме се да се чуем пак следващата вечер в девет (седем по нейно време). Почти целия следобед Алма щеше да прекара в Сороко — да пазарува и да се погрижи за някои лични работи, — но макар че до Тиера дел Суеньо беше час и половина път с кола, изчислихме, че до шест ще се прибере у дома. Когато не се обади, въображението ми започна незабавно да попълва празните места; и по времето, когато легнах на дивана, в един часа, вече бях убеден, че Алма не се е прибрала вкъщи, че й се е случило нещо ужасно.
Оказа се, че едновременно съм прав и греша. Грешах, че не се е прибрала вкъщи — но за всичко друго бях прав, макар и съвсем не по начините, които си представях. Алма спряла пред къщата си в шест и няколко минути. Никога не заключвала вратата, така че не се разтревожила, когато видяла, че тя зее отворена; но от комина излизал пушек и това й се видяло странно, направо необяснимо. Може би Хуан и Кончита били дошли да оставят прането или да изнесат боклука, но защо, за бога, ще палят огън в този горещ юлски ден? Алма оставила покупките си в колата и влязла право в къщата. Седнала на пода пред камината в хола, Фрида мачкала на топки страници хартия и ги хвърляла в пламъците. Жест по жест, това било пълно повторение на финалната сцена в „Мартин Фрост“: Норбърт Стайнхаус, който изгаря ръкописа на разказа си в отчаян опит да върне майката на Алма от света на мъртвите. Късчета овъглена хартия летели из стаята, пърхали около главата на Фрида като ранени черни пеперуди. Краищата на крилете им просветвали за миг в оранжево, после ставали пепелявосиви. Вдовицата на Хектор била толкова погълната от започнатото занимание, че дори не вдигнала поглед, когато Алма влязла през вратата. Неизгорените още страници лежали в скута й: малка купчинка листа формат А-4, може би двайсет или трийсет, може би четирийсет. Ако само те били останали, то значи останалите шестстотин страници вече ги нямало.
По собствените си думи, Алма
Миг надежда, мимолетна вълна от оптимизъм, когато прекрачила прага на стаята — и после край. Алма влязла в кабинета и първото нещо, на което паднал погледът й, било празното място, където седял компютърът. Бюрото било празно: нито монитор, нито клавиатура, нито принтер, нито синя пластмасова кутия с двайсет и една надписани дискети и петдесет и три различни работни файла. Фрида била отнесла всичко. Без съмнение Хуан също бил вътре в заговора и ако Алма преценявала правилно ситуацията, то вече било твърде късно да се направи каквото и да било. Компютърът вече бил смазан, дискетите — начупени на късчета. А дори и все още да не били, то къде да ги търси? Ранчото се простирало на четиристотин акра. Трябвало само да избереш място някъде, да изкопаеш една дупка — и книгата изчезвала завинаги.
Алма не знаела колко време останала в кабинета. Няколко минути, мислела си, но може и да било по-дълго, може би дори четвърт час. Помнела как седнала пред бюрото и заровила лице в шепите си. Искало й се да заплаче, да се потопи в делириум от неспирен рев и ридание, но все още била твърде потресена, за да заплаче, така че единственото, което направила, било да седи и да слуша собствения си дъх през шепите си. В някакъв момент изведнъж забелязала колко тихо е станало в къщата. Допуснала, че в такъв случай Фрида вече си е тръгнала — че просто е излязла и си е отишла в другата къща. Толкова по-добре, помислила си Алма. Никакви спорове и обяснения нямало да поправят стореното и всъщност тя нямало никога вече да проговори на Фрида. Наистина ли? Да, казала си, наистина. При това положение било време да се маха оттам. Можела да събере най-важните си неща в един сак, да се качи в колата си и да отиде в някой мотел близо до летището. На сутринта без никакво бавене щяла да се качи на самолета за Бостън.
