Нямаше съмнение, че пак ще ми пише — ако не я бях уплашил. А ако не пишеше — значи косвено признаваше, че ме е мамила, и цялата история приключваше. Не мислех, че е така, но каквито и да бяха плановете й, ако имаше такива, не след дълго щях да разбера истината. Тонът на второто й писмо бе настоятелен, почти умолителен, и ако тя наистина беше тази, за която се представяше, несъмнено щеше да отговори. Мълчанието би означавало, че съм разконспирирал блъфа й, но отговореше ли — а в това не се съмнявах, очаквах писмото да дойде скоро. Последното бе пристигнало за девет дни. Ако всичко беше наред (без забавяния и стачки на пощенските служители), пресметнах, че следващото трябва да се появи дори по-бързо.
Постарах се да запазя спокойствие, да остана в ежедневието си и да продължа работата върху „Мемоарите“, но не успях. Бях твърде разсеян, твърде пренапрегнат, за да им отдам нужното внимание, и след като няколко дни се опитвах да си изпълнявам графика, в крайна сметка обявих мораториум върху проекта. Рано-рано на сутринта пропълзях в гардероба в свободната стая и измъкнах оттам старите си записки върху Хектор — бях ги натрупал в картонени кутии, след като свърших книгата. Бяха всичко на всичко шест кутии. Първите пет съдържаха бележки, планове и чернови на самия ръкопис, но шестата бе натъпкана с всевъзможни скъпоценности: изрезки, фотографии, микрофилми, ксерокопирани статии, историйки от някогашни колонки за светска хроника, всяко късче хартия с информация за Хектор Ман, до което бях успял да се докопам. Не бях поглеждал всичко това от доста време и понеже нямах какво друго да правя, освен да чакам писмото на Фрида Спелинг, отнесох кутията в кабинета си и цял ден се рових в нея. Едва ли очаквах да науча нещо ново, но нещата в кутията вече ми бяха поизбледнели и ми се щеше да ги разгледам отново. По-голямата част от информацията не бе надеждна: статии от жълтата преса, боклуци от фенски списания, откъси от репортажи, изпъстрени с хиперболи, куриозни предположения и откровени измишльотини. Все пак, докато се удържах да не вярвам на това, което чета, не виждах каква вреда можеше да ми донесе това занимание.
За Хектор има написани четири очерка между август 1927 и октомври 1928 година. Първият е в месечния бюлетин на „Калейдоскоп“, изданието на новосформираната компания на Хънт. В същината си това е комюнике, оповестяващо сключения с Хектор договор, и тъй като по онова време той е съвсем непознат, от компанията се чувстват свободни да си измислят каквато история им отърва. Били последните дни на холивудския латинолюбовник, периодът непосредствено след смъртта на Валентино, когато смуглите, екзотични чужденци все още привличали тълпите, и „Калейдоскоп“ се опитва да експлоатира това, като нарича Хектор „Сеньор Комикът, южноамериканският разбивач на сърца, който наистина ще ви разсмее“. В подкрепа на етикета са изфабрикували интригуващ списък с негови роли, цяла кариера, която уж предшествала пристигането му в Калифорния: мюзикъли в Буенос Айрес, продължителни водевилни турнета в Аржентина и Бразилия, серия невероятно касови филми в Мексико. Представяйки Хектор за вече утвърдена звезда, Хънт се стараел да си създаде репутация на човек с око за таланта. Не някакъв си новодошъл в бизнеса, а съобразителен и предприемчив продуцент, надцакал конкурентите си за вноса на широко известния чуждестранен комик и готов да го предостави на американската публика. Лъжа, която лесно можела да мине. В края на краищата никой не обръщал внимание какво се случва извън страната и при такъв богат избор от въображаеми истории, защо да се задълбаваш във фактите?
Шест месеца по-късно една статия от февруарския брой на „Фотоплей“ представя по-трезва версия за миналото на Хектор. Тогава вече били пуснати няколко негови филма и при растящия из страната интерес към тях, необходимостта да се украсява биографията му логично намаляла. Материалът е написан от репортерка на вестника, Бригид О’Фелън, и от коментарите й в първия параграф за „пронизващия поглед“ и „гъвкавата мускулатура“ на Хектор си личи, че възнамерява през цялото време да го ласкае. Очарованието от силния му испански акцент не й пречи да му отправи комплимент за гладкия английски. Пита го защо има немско име. „Мнохо просто, отвръща Хектор, семейството ми били от Германия, както и мен. Всички емихрира в Архентина, когато бях малко дете. Говорим с тех немски у дома, испански в училисте. Английски дошъл после, когато дойдох в Америка. Осте го уча.“ Тогава мис О’Фелън го пита откога е в Щатите и той казва, че от три години. Това, разбира се, противоречи на информацията в бюлетина на „Калейдоскоп“ и когато Хектор обяснява набързо какво е работил след пристигането си в Калифорния (кондуктор, продавач на прахосмукачки, пътен работник), не споменава нищо, свързано с шоубизнеса. Дотук с прославената латиноамериканска кариера, която му отворила вратите.
