Някои от тези твърдения може и да са верни, но едва ли повечето, а може би и нито едно. Това е четвъртата версия за миналото му и макар че всички те имат сходни елементи (немско– или полскоезични родители, известно време в Аржентина, емиграция от Стария свят в Новия), всичко останало се променя с лекота. В една история той е дебелоглав и практичен; в следващата е свенлив и сантиментален. За един журналист е хулиган, за друг — примерен и набожен; в детството му били бедни, в детството му били богати; говори със силен акцент, говори без никакъв акцент. Съберем ли всички тези противоречия, получаваме едно нищо — портрета на човек с толкова много самоличности и семейни истории, че се свежда до купчинка фрагменти, пъзел, чиито парченца вече не пасват едно с друго. Всеки път, когато му се зададе въпрос, той отговаря по различен начин. От устата му се изливат думи, но той е твърдо решен да не каже едно и също нещо два пъти. Сякаш нещо крие, сякаш пази някаква тайна; и все пак ниже мистификациите си с такова изящество и кипящо чувство за хумор, че изглежда никой не забелязва. Журналистите не могат да му устоят. Той ги разсмива, забавлява ги с малки магийки и не след дълго те престават да го притискат за живота му и се съсредоточават върху силата на актьорската му игра. Хектор продължава да маневрира, озовава се от павираните булеварди на Виена в евфоничните полета на Охайо и накрая се питаш дали наистина играе някаква игра, или просто прави гафове в опита си да прогони скуката. Може би лъжите му са невинни. Може би никого не баламосва, а търси начин да се забавлява. В края на краищата интервютата понякога са доста досадни. Ако всеки упорито ти задава все едни и същи въпроси, може би трябва да измисляш различни отговори, за да стоиш буден.
Нищо не беше сигурно, но след като пресях цялата мешавица от изфабрикувани спомени и фалшиви анекдоти, ми се стори, че съм открил един дребничък факт. В първите три интервюта Хектор избягва да спомене къде е роден. На О’Фелън казва Германия, на Симс — Австрия; но и в двата случая не споменава детайли — няма град, няма околия, няма област. Едва пред Баркър се пооткрехва и попълва празнините. Станислав е бил някога част от Австро-Унгария, но след Първата световна война и разпадането на империята преминава към Полша. За американците Полша е далечна страна, много по-далечна от Германия, и при усилените опити на Хектор да не изглежда твърде чужд, странно е, че посочва този град за родното си място. Единствената възможна причина да го стори е, че това — поне аз така реших — е истината. Нямаше как да оправдая подозрението си, но не намирах смисъл в такава лъжа. Полша с нищо не му помага и ако толкова иска да си състави фалшива биография, защо въобще я споменава? Това е грешка, моментно невнимание, и веднага след този лапсус Хектор се опитва да поправи нещата. Току-що се е изкарал твърде чужд, сега трябва да компенсира несъобразителността си, като настоява на американското. Пъхва се в Ню Йорк, града на имигрантите, и после бие право в целта, като се мести в самото сърце на страната. Тук изниква Сандъски, Охайо. Измъква това име от въздуха, сеща се за очерка, написан за него преди шест месеца, и го запраща по нищо неподозиращия Б. Т. Баркър. То му върши работа. Журналистът се отклонява и вместо да попита нещо повече за Полша, се отпуска в стола си и с Хектор почват да си говорят за полята с люцерна в Средния запад.
Станислав се намира малко на юг от река Днестър, на половината път между Лвов и Черновиц, в провинцията Галиция. Ако Хектор е прекарал там детството си, то имах пълно основание да предполагам, че е роден в еврейско семейство. Фактът, че в този район имало голямо еврейско население, не бе достатъчен да ме убеди, но като се прибавеше и това, че семейството му е емигрирало оттам, еврейският произход ставаше доста вероятен. Тъкмо евреите напускат тази част от света: след началото на руските погроми през 80-те години на XIX век стотици хиляди идиш-говорящи имигранти наводнили Западна Европа и Съединените щати. Много от тях се пренесли и в Южна Америка. Само в Аржентина от началото на века до Първата световна война еврейското население нараснало от шест хиляди до над сто хиляди. Несъмнено Хектор и семейството му са дали своята лепта за тази статистика. Иначе едва ли е било възможно да са пристигнали в Аржентина. По онова време единствените хора, пътуващи от Станислав към Буенос Айрес, са били евреи.
