— Научих много неща в това гробище — обясни Ник. — Мога да се Сливам и да Витая, мога да отворя таласъмска порта, познавам съзвездията. Но отвън има друг свят, с море и острови, корабокрушения и прасета. Искам да кажа, пълен е с неща, за които не знам. Учителите тук ме научиха на много, но искам да знам още, щом ще трябва да оцелявам навън някой ден.
Сайлъс не изглеждаше впечатлен.
— И дума да не става. Тук си в безопасност. Как да те опазим навън? Там може да ти се случи всичко.
— Да — съгласи се Ник. — Това са възможностите, за който говореше. — Замълча и после проговори тихо: — Някой е убил майка ми, баща ми и сестра ми.
— Да, някой го направи.
— Човек ли?
— Човек.
— Което означава — каза Ник, — че не задаваш правилния въпрос.
Сайлъс повдигна вежда.
— Как така?
— Ами — продължи Ник, — ако изляза във външния свят, въпросът не е „кой ще ме опази от него“?
— Не е ли?
— Не. Въпросът е „кой ще го опази от мен?“
Клонките драскаха по високите прозорци, сякаш искаха някой да ги пусне вътре. Сайлъс изтръска въображаема прашинка от ръкава си с остри като бръснач нокти и каза:
— Трябва да ти намерим училище.
Никой не забелязваше момчето, поне не в началото. Никой дори не забелязваше, че не го забелязва. То седеше на средната редица в класната стая, не говореше много, освен ако не го попитат, а дори и тогава отговорите му бяха кратки, безцветни и бързо се забравяха — той сякаш изчезваше от мислите и спомените.
— Мислиш ли, че семейството му е набожно? — попита господин Кирби в учителската стая, докато проверяваше домашни работи.
— Чие семейство? — попита госпожа Маккинън.
— На Оуен от осми „бе“ — отговори господин Кирби.
— Високото пъпчиво момче?
— По-скоро ми се струва, че е среден на ръст.
Госпожа Маккинън сви рамене.
— И какво за него?
— Всичко си записва — продължи господин Кирби. — Има чудесен почерк, направо калиграфски.
— И защо смятате, че е набожен?
— Казва, че нямат компютър.
— Е, и?
— Няма и телефон.
— Не виждам защо това да прави хората набожни — каза госпожа Маккинън, която плетеше на една игла, откакто забраниха пушенето в учителската стая. В момента майстореше бебешко одеялце, което не беше за никого.
Господин Кирби сви рамене:
— Той е умно момче. Просто не знае някои неща. А по история разказва измислени подробности, които ги няма в учебниците…
— Какви подробности?
Господин Кирби прегледа работата на Ник и я остави върху купчината. След като пред него нямаше нищо, което да му напомня за какво говори, темата веднага му се стори мъглява и неважна.
— Разни неща — отвърна разсеяно той и забрави за това.
Точно както забрави да впише името на Ник в дневника.
Точно както името на Ник не можеше да се открие в документите на училището.
Момчето беше образцов ученик, незабележим и бързо забравян. Прекарваше повечето си свободно време в дъното на кабинета по английски, където имаше рафтове със стари книги, и в училищната библиотека — голяма стая, пълна с книги и стари фотьойли, където четеше със същото желание, с което други деца се хранеха.
Другите ученици също забравяха за него. Но не и когато седеше пред тях — тогава си го спомняха. Но когато момчето бе далеч от очите им, то бе далеч и от ума им. Не мислеха за него. Нямаше защо. Ако някой помолеше учениците в осми „бе“ да затворят очи и да изброят 25-те момчета и момичета в клас, Оуенс нямаше да е в списъка. Присъствието му бе почти призрачно.
Разбира се, когато го виждаха, беше различно.
Дик Фартинг беше на 12 години, но можеше да мине — и понякога минаваше — за 16-годишен. Той беше момче с крива усмивка и малко въображение. Беше практичен в най-общия смисъл на думата, добър джебчия и понякога побойник, който не държеше другите деца — особено по-дребните от него, да го харесват, стига да правят каквото им каже. Но все пак имаше приятел. Тя се казваше Морийн Куилинг, но всички й викаха Мо. Беше слабо момиче с бледа кожа и светла руса коса, с воднисти сини очи и с остър, любопитен нос. Дик крадеше в магазините, но Мо беше тази, която му казваше какво да краде. Дик можеше да удря, наранява и заплашва, но Мо му казваше кого да заплаши. Двамата заедно бяха, както тя казваше, перфектният отбор.
Седяха в ъгъла на библиотеката и деляха плячката от джобните на седми клас. Осем-девет от единайсетгодишните бяха научени всяка седмица да им дават джобните си.
— Синх още не е кихнал — каза Мо. — Трябва да го намериш.
— Добре — отвърна Дик, — ще си плати.
— Какво сви? Диск ли?
Дик кимна.
— Просто му посочи къде греши — каза Мо, която искаше да звучи като трудните деца от телевизията.
— Лесна работа — отвърна Дик. — Ние сме добър отбор.
— Като Батман и Робин — каза Мо.
— По-скоро като доктор Джекил и мистър Хайд — отбеляза някой, който незабелязан от двамата четеше, седнал в стола до прозореца, а после стана и излезе от стаята.
Пол Синх седеше до прозореца край съблекалните, пъхнал ръце дълбоко в джоба си и потънал в мрачни мисли.
Момчето извади едната си ръка, отвори я, погледна шепата монети, тръсна глава, и пак сключи ръка около монетите.
