— Това ли чакат Дик и Мо? — попита някой. Пол стреснато подскочи и монетите издрънчаха по пода.
Другото момче му помогна да ги събере и му ги подаде. Беше по-голям и Пол се сети, че го е виждал и преди, но не беше съвсем сигурен. Погледна го изпитателно и попита:
— Ти с тях ли си? С Дик и Мо?
Другото момче поклати глава.
— Не. Мисля, че са твърде отблъскващи — поколеба се, после каза: — Всъщност, дойдох да те посъветвам нещо.
— Какво?
— Не им давай пари.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Защото не изнудват мен ли?
Момчето го погледна и Пол отмести засрамено поглед.
— Били са те или са те заплашвали, докато не си откраднал диск заради тях. После са ти казали, че ако не им даваш джобните си, ще те издадат. Какво, да не те снимаха, докато крадеше?
Пол кимна.
— Просто откажи — каза момчето. — Не го прави.
— Ще ме убият. Освен това казаха…
— Кажи им, че полицията и училищната администрация ще се заинтересуват много повече от двама ученици, които карат по-малките да крадат заради тях и после ги принуждават да им дават джобните си, отколкото от едно дете, принудено против волята си да открадне диск. Кажи им, че ако пак те докоснат, ще се обадиш в полицията и че си записал всичко и ако нещо ти се случи, каквото и да е — ако се върнеш с насинено око или нещо подобно, приятелите ти автоматично ще го изпратят на училищните власти и полицията.
— Но… Не мога — каза Пол.
— Тогава ще им даваш джобните си, докато завършиш училище и вечно ще се страхуваш от тях.
Пол се замисли.
— Защо просто да не кажа на полицията?
— Можеш, ако искаш.
— Първо ще опитам по твоя начин — реши Пол и се усмихна. Не беше широка усмивка, но пък бе първата от три седмици насам.
Пол Синх обясни на Дик Фартинг как и защо няма да му плаща повече и си тръгна, докато Дик просто стоеше безмълвен, като свиваше и отпускаше юмруци. На следващия ден още пет единадесетгодишни момчета отидоха при него на игрището и му казаха, че си искат парите — всички, които са му дали предишния месец, или ще отидат в полицията. Така че сега Дик беше безкрайно нещастен младеж.
Мо каза:
— Той беше, сигурна съм. Той го започна. Ако не беше той, никога нямаше да се сетят сами. Трябва да му дадем урок и после всички ще се държат добре.
— Кой? — попита Дик.
— Онзи, който вечно чете. Оня от библиотеката — Мик Оуенс. Той е.
Дик бавно кимна. После попита:
— Кой точно е той?
— Ще ти го покажа — успокои го Мо.
Ник беше свикнал да не му обръщат внимание, да живее в сенките. Когато обикновено погледите се плъзгат по теб, без очите да те забелязват, безпогрешно разпознаваш, ако някой те види, ако те държи под око и се интересува от теб. Когато едва се мяркаш в съзнанието на хората, а те сочат или те следват… това привлича вниманието ти.
Двамата последваха Ник извън училище и по пътя, покрай вестникарската будка на ъгъла и през железопътния надлез. Той не бързаше, искаше да е сигурен, че двамата го следят — едрото момче и русото момиче с изострено лице. Внимаваше да не го изпуснат. После влезе в малкия църковен двор в края на пътя, миниатюрното гробище зад местната църква, и ги изчака зад гроба на Родерик Персън и жена му Амабела, както и на втората му жена Портуния („Спят, докато отново не се пробудят.“).
— Ти си онова хлапе — изрече момичешки глас. — Мик Оуенс. Сериозно си загазил, Мик Оуенс!
— Всъщност се казвам Ник — каза Ник и ги погледна. — С „Н“. А вие сте Джекил и Хайд.
— Ти беше — каза момчето. — Ти подучи седмокласниците.
— Ще те научим ние тебе! — Дик Фартинг се усмихна зло.
— Обичам да се уча — отвърна Ник. — Ако и вие обръщахте внимание на ученето, нямаше да се налага да изнудвате по-малките за джобни пари.
— Мъртъв си, Оуенс! — смръщи вежди Дик.
Ник поклати глава и посочи наоколо.
— Аз не съм, но те са.
— Кои? — попита Мо.
— Хората тук — отговори Ник. — Доведох ви, за да ви дам възможност за избор…
— Не си ни довел ти! — отсече Дик.
— Но вие сте тук, нали? — кротко продължи Ник. — Аз исках да дойдете тук, затова тръгнах насам и вие ме последвахте. Значи аз съм ви довел.
Мо се огледа нервно наоколо.
— Приятели ли имаш тук? — попита тя.
— Страхувам се, че не ме разбирате — каза Ник. — Трябва да престанете. Стига сте се държали така, сякаш другите хора не са важни. Спрете да наранявате хората!
Мо се усмихна злобно.
— За бога, удари го — нареди тя на Дик.
— Дадох ви шанс — каза Ник.
Дик замахна, но Ник вече го нямаше на мястото, към което полетя юмрукът и ръката на едрото момче се заби в надгробната плоча.
— Къде отиде? — огледа се объркано Мо. Дик ругаеше и тръскаше ръката си. Тя се вгледа подозрително в сенките на гробището. — Беше тук! И ти го видя, нали?
На Дик му липсваше въображение и сега не бе моментът да започне да мисли.
— Може би е избягал.
— Не се затича… — каза колебливо Мо. — Просто изведнъж изчезна… — Мо имаше въображение. Намираха се в призрачно гробище по здрач и косата й започна да настръхва. — Нещо никак, никак не е наред… — проточи тя. — После с наченки на паника извиси глас: — Да се махаме оттук!
— Ще го намеря — закани се Дик Фартинг — и ще го смажа от бой.
